автор: razlichen

Само с едно обаждане по телефона успявам да разбера кога Елена е на работа – смяната й не бе променяна...
В мига, в който ме вижда през прозореца, по лицето й се изписва досада “Пак ли си ти?” и бързо изскача навън. Стои на платформата и ме гледа въпросително. Не ми се иска да съм просяк в краката й, както се почувствах при последната ни среща и се качвам при нея.
- Идвам да ти кажа довиждане...

Какви ги говоря, за това ли дойдох? Нямам власт над себе си. Изпаднал съм в същото състояние, така както бях, когато пишех стиховете си. Изричам думи, които не съм си мислил, а месеци наред в съзнанието ми са се разигравали сценарии какво ще й кажа, какви въпроси ще й задам. Но да се сбогувам с Елена? Никога не съм си го мислил, никога не съм го искал. Защо ли изрекох тези думи?
- Но първо искам да те питам нещо. Нали не си с лещи?
- Не, не съм - такива ми са очите - Елена се усмихва.
Ако беше казала, че е с лещи единственото, което можех да направя е да скоча в морето – то е на около половин километър от тук. Не за да се удавя, а за да изтрезнея – нали всичко започна в мига, в който видях очите й.
- Опозна ли колегите си тук? Свикна ли на новото място?
- Аз съм контактна. Свикнах тук и ми е добре.
- На предната ни среща ти казах, че пиша книга – изваждам от чантата си пакет листи – Досега съм написал два от разказите. А това е съдържанието.
Опитвам се да разгърна страниците, но духа силен вятър и не успявам да й го покажа.
- Направил си си труда да дойдеш чак до тук – Елена навива на руло листите, за да не ги отвее вятъра.
- Героинята на последния разказ ще си ти, но още не съм го написал.
- Е, все някога ще го завършиш – в погледа и проблясва усмивка.
- Може би си мислиш, че заглавието ще е „Ангелски очи”. Не - това ще е „Машина на времето”.
За този разказ имам само идея, нямам написан нито ред досега. Иска ми се да върна назад времето в минутите, когато седях срещу Елена, гледах я в очите, и й се радвах. Във вазата сред другите цветя имаше червена роза, израз на чувствата ми. Мигове, които ми се иска да се повторят, но сега са само спомен. Затова ми трябва машина на времето, но никой още не я е направил. Ще мога ли аз наистина да я създам, или тя ще работи само в мечтите ми?
- Не знам, но не ми върви писането. Разказите, които ти нося, съм ги публикувал в интернет и съм ги подписал с истинското си име. Можеш да ги прочетеш пред приятели и познати – за забавление на компанията... Исках да ти кажа много неща... От въпросите, които ме глождят се роди едно... стихотворение. Написах и посвещение. То е лично за теб – не е публикувано в интернет. Прочети ги, когато останеш насаме.
Винаги, когато съм се доближавал до Елена, ме е измъчвало съмнението, че за нея съм досадник и натрапник. Така се чувствах и когато написах посвещението си към нея:
„Подарък от сърце.
Подарък - мисли, чувства,
непотребни за теб.
Подарък от сърце.”
На всекиго се случвало да му поднесат неподходящ подарък, въпреки най-добри чувства на гостите, не си получил това, което си очаквал. Оставяш го някъде встрани, подмяташ го насам – натам, прашясва, и при поредното почистване на дома го изхвърляш – на боклука. Вероятно така ще се случи и със стиховете ми. Не ми се иска да изгният като вонящ боклук на някое сметище. Ако реши да ги изхвърли по-добре да ги изгори, така ще се върнат там, където са се родили - в огъня, който ме гори. Нарочно написах посвещението на отделен лист, само то издава за кого са стиховете. Може би не ще изхвърли всичко и ще запази нещо за спомен. Не посмях да й кажа какво мисля в момента, просто се радвах на искриците в очите й и на възторга, изписан на лицето й.
- Явно си поетична душа.
Но само след миг настроението и рязко се сменя с притеснение.
- Аз трябва да се прибирам.
- Не искам да забравим всичко, което се случи, да не си даваме вид, че нищо не е било. Но искам да знам, ако след време се срещнем случайно, би ли се спряла, за да ме поздравиш, или ще ме подминеш като непознат?
- Защо да не те поздравя, та ние се познаваме.
Иска ми се да е искрена. Нали очаквах да ме приеме като един от познатите си, това ли е нейното мнение? Стиснала е здраво творбите ми. Исках да споделя всичко, което ме гори и да се оставя в ръцете й. Като че ли това се е изпълнило, остава само да прочете стиховете ми. Как ли ще реагира, какъв ще е отговорът й?
- Едва ли някога ще срещнеш чешит като мен – опитвам се да се шегувам – Вземи едно тефтерче, надпиши го „Чешити” и на две цели страници с много големи букви напиши името ми.
Елена леко се подсмихва на последните ми думи.
- Искам да ти кажа още нещо. Когато се нуждаеш от помощ кажи, ще ти помогна с всичко, което мога.
- В тези трудни времена е добре да има на кого да разчиташ за помощ.
Чувствам загриженост в гласа и това ми дава надежда - дано не бъда презрян и забравен. Какво ли повече мога да очаквам?
- Ще си позволя да споделя за една своя фантазия...
За миг замълчавам. По лицето й се изписва едновременно изумление и притеснение и като че ли се опитва да отстъпи назад.
- Искам да те заведа до едно фотостудио, за да ти направят портрет.
- Не, не няма да стане – Стиснала здраво листите, Елена се врътва и се прибира.
Дойдох при Елена да и подаря стиховете си, а всичко, което наприказвах прозвуча като сбогуване. Не, не искам това, едва ли ще мога да го понеса. Има изход, нали преди няколко дни ми хрумна какво мога да направя. Сега имам възможност да реша два проблема едновременно, да се отърва от шефа си и да съм по близо до Елена с надежда да я виждам понякога. Няма какво да губя, а както съм си щур и бунтар не ми трябва много време за размисъл. Ще се преместя, поне ще опитам - вече съм категоричен.
Още в първия свободен ден отивам да се огледам каква е обстановката, къде ще попадна. Започвам от моя приятел в администрацията. „При енергетиците търсят хора, сигурно ще те вземат, а и шефът е разбран”. Да, но не става нищо, с дипломата ми има проблем - слаботоков инженер. Поне да имах силнотоков техникум, а и тази диплома не върши работа. „Защо не опиташ в този отдел...”. И преди да продумам, шефа на енергетиците сам върти телефона. След минути съм в същия отдел, в който работя и сега, не ми се иска да е точно така, но нямам избор в момента, поне работата ми е позната, а и не ще е нужно да пътувам със служебния автобус. Обстановката е подобна на това, което видях, когато търсех Елена – навсякъде е пусто и занемарено като че ли не се работи. Оказва се, че шефът е в отпуск и ме посреща заместника му. Изглежда ми нерешителен – уж им трябват хора, а се колебае да го каже направо. Не ми се иска да се повтори историята от есента, когато върху молбата ми за преместване набързо пляснаха резолюция „Не” и не успях да се отърва от началника си. Решавам да приложа друга тактика. Щом им трябват хора, да се споразумеят началниците и едва тогава ще подпиша молбата за преместване. Остава да чакам, колко време не е ясно – минава седмица, втора, трета и още умуват едните да ме пуснат, а другите да ме приемат...
В това време не се сдържам да се похваля пред познатите си с литературните си изяви. Всъщност най-напред за това научи... жена ми. Просто сам и ги показах, и то не черновите, а в сайта, където са публикувани.
- Явно те е споходила някоя муза. Какви истории ми наприказва преди няколко дни, а сега прописа и то си написал и стихове. На музата си ли си ги посветил? Знам ли какво се е случило?
Този ден, по обяд бях занесъл стиховете си на Елена, а вечерта ги коментирах с жена си. Естествено, след първата реакция получих и забележки за неспазване на граматичните правила – жена ми е преподавател по български език, тук трябвало да има запетая, там било по-добре да е отделено с тире. На мнозина от познатите и приятелите си изпратих линкове от сайта. Най-възторжено бе мнението на Зоя. Макар и между другото, не пропусна да попита „Това на „Сините очи” ли е посветено”.
Така минават дните - очаквам отговор от новата служба, а трябва да се занимавам и със строежа на жилището на сина ми в София. Преди четири месеца проверих цялата електрическа инсталация. Половината бе сгрешена и оставих списък, за да поправят грешките си. Сега отивам в София с мисъл, че ще гостувам на сина и снахата, а не да се занимавам със строителството. Стените вече са боядисани, започва мебелирането. Последен оглед и косата ми се изправя – нищо не е поправено. Звъня на електротехника и тоя нахалник ми обяснява по телефона кои разклонителни кутии са объркани и кои кабели да разменя – на вече боядисаните стени, освен да се кърти, нищо друго не остава. Но както и да е, всичко това отминава. Това,че съм в София само за няколко дни и трябва да свърша толкова много работа не отменя срещата ми с Оля.Тя също е заета, но успяваме да намерим време, не е много, но за един разговор е достатъчно. Седим в сладкарницата, на масата са няколкото листа - с двата ми разказа и стихотворението.
Преди време си мислех да се махна от къщи. Сега тези емоции са отминали, особено след като жена ми реши, че „Съм съчинил тази история, за да я подтикна да се промени”. И тя наистина се промени. Точно какво означава това ми е неудобно да обяснявам, а и едва ли някой би разказал пикантни подробности от семейното ложе. Всичко това не съм го споделял с никого, не съм казвал и дума и си мисля, че така е най-добре - това да остане тайна, особено от Оля. Сега просто си бърборим с нея за банални неща – работата, децата. Неочаквано за мен, още в началото на разговора, тя смени темата – и аз се втрещих от думите й.
- По-добре да си останем само приятели. Сега гледаш на мен като на жена. Приятели сме от толкова години, нека всичко си остане така.
Не мога да проумея дали жените имат по-силна интуиция от мъжете или... не умея да скрия мислите си и всичко ми личи. Преди време Зоя отгатна чувствата ми, а сега и Оля... Замълчавам си - каквото и да кажа ще е неуместно. След кратка пауза се връщаме на баналните теми. Но листите на масата не могат да останат без внимание.
- Ами написах някои неща - с тези думи досега обяснявах на приятелите си как съм прописал, всъщност заобикалях подробностите. Точно така постъпих и сега пред Оля. След това което каза в началото не искам да разкривам нищо повече за себе си. По-добре тя да не знае. Изчаквам я да прочете стихотворението ми.
- Не мога да разбера последния стих. Защо „Презрение за него...”. Нима това, че си влюбен е вина, нима това заслужава презрение. Не мога да го проумея...
Аз самият нямам отговор, може би трябваше да го променя...

Качвам се в автобуса, без да се оглеждам - вече два месеца Елена не пътува с нас, тръгвам назад, където има свободни места. Но днес се вцепенявам - Елена седи до Нина. Какво ли се е случило? Дали не е дошла само да се видят? Но тя е с няколко торби багаж. В мига, в който ме забелязват и двете забиват поглед надолу. Поздравявам ги – Нина демонстративно ми обръща гръб, така като реагира на поздравите ми през последните два месеца. Само Елена ми отвръща, без да вдигне глава, гледа в краката си и едва промълвява: „Здравей”. На слизане й препречвам пътя и подавам ръка.” Добре дошла”. Погледа и продължава да е забит надолу, ръкува се, без да ме погледне и на бегом се измъква. Нищо не мога да разбера. При последния ни разговор преди месец настроението й не бе такова...
Началникът на отдела влиза в стаята и с весел тон ми съобщава, че са разрешили преместването ми “ И аз с радост те пускам” - и ми се хили. А на мен ми призлява. До вчера с нетърпение чаках тази новина. Днес съм в капан. Елена е тук, а аз изхвърчам все едно на другия край на света – и това го направих сам, в стремежа си да съм близо до нея. Още не съм подписал молбата за преместването си, но машината е задвижена и не мога да я спра. Трябва да говоря с нея, да чуя мнението и...

Следва продължение...