автор: myrkaVec

Беше нужна само една искра,
Излетя тя от думите ти.
Сърцето ми бързо то пламна,
Отстрани го гледам как гори.

Изоставих го в мойто тяло.
Чакам Времето да ме настигне.
Да видя всичко бяло,
Над облаците да ме издигне.

Ръцете ми на пепел стават,
На вятъра вече принадлежат.
Нозете ми изостават,
Най-накрая не ми тежат.

Хиляди пеперуди умряха пред мойте очи.
Крилете им станаха лилави.
Пурпурен дъжд около мен вали
От всички мигове, които те са крали.

Но Времето така и не пристигна,
Живея в мига непроменен и вечен,
Стоя без да мигна,
Погледа ми стана като на смърт обречен.

Мъка, Гняв, Примирение,
Всички чувства ме изпълниха за миг,
Но изведнъж видях търсеното избавление
В силния, заглушаващ вик.

Той отекваше в моето съзнание,
Влезе заедно с твоите слова.
Искаше да ме отърве от мойто страдание,
Искаше да спре всичко това.

Но да го послушам... Как? Не искам!
Той беше тъмнина, и зло.
Но се предадох, спрях да го подтискам.
Дано изгаси пожара ми... Дано.

И започна всичко да тлее,
Цветовете да губят реалност,
Звуците станаха еднакви.
Беше красива сивата баналност.

Почувствах се нов и различен,
Всичко в мен беше умряло.
Старият Аз беше заличен,
Злото беше го изяло.

Обърнах се към теб. На позната ми приличаш.
Чудя се: Какво правиш тука?
Вярно, каза ми, че спря да ме обичаш.
А на мен какво ми пука?