автор: kcekce

25.

„Тим, имаш само няколко минути време, за да прочетеш това писмо, затова ще оставя извиненията за после. Около пет минути след влизането ти в тази стая, аз ще скоча в потока на Диспансера, ВЪВ Диспансера. Ясно ти е, какво може да стане, ако ме заловят.
Тъй като ти си единственият видим за онези там, имам нужда от ПОМОЩТА ТИ. Навъртай се из по-близките до Диспансера потоци, за да изкараш възможно най-много от екипите им за залявяне НАВЪН. Ако всичко мине гладко, после ще скоча в РОДНИЯ СИ ПОТОК, наблюдавай го, би трябвало да ме усетиш. АКО НЕ МЕ УСЕТИШ ТВЪРДЕ ДЪЛГО, значи са ме хванали и просто е време ДА СЕ МАХАШ ОТТАМ НА БЕЗОПАСНО МЯСТО. АКО МЕ УСЕТИШ - пак ще имам нужда от ПАРАВАН. Вкарай им няколко лъжливи скока колкото може по-далече от родния ми поток. После бързо идваш в пространствената точка, КЪДЕТО ГЛЕДАХМЕ СМЪРТТА МИ, но в най-близкия съседен поток, в НАСТОЯЩЕТО му (!!!), което ще е доста изостанало от нормалното настояще. Потокът ще е с размер само пет-десет минути, ВНИМАВАЙ, да не го подминеш. През Мрежата ще ме пренася НОРМАЛЕН ЧОВЕК със зумер и ще му трябва СИГНАЛ, за да се ориентира бързо. Сигналът е ДВЕ НАДНИЧАНИЯ, ЕДНО СКАЧАНЕ. Не е нужно да стоиш там непрекъснато, просто ако не ни усетиш да скачаме там, върни се след време да ПОВТОРИШ сигнала. След като скочим там с ПЪРВИЯ човек, аз се връщам в родния си поток за ВТОРИЯ. Отново ще ми трябва ПАРАВАН, прати колкото е възможно повече от копелетата за зелен хайвер. После повтаряш схемата със СИГНАЛА в същата точка (малкия поток на смъртта ми), НЕПРЕМЕННО в настоящето. Щом ни усетиш да скачаме там, МАХАЙ СЕ бързичко, всичко е приключило. Живот и здраве ще се видим в Центъра после. Ти си знаеш, но ако закъсаш някъде, БЯГАЙ в нашето настояще, а после СЕ ВЪРНИ бързо да помагаш. Ако си стигнал дотук с писмото, имаш още около 2-3 МИНУТИ да прочетеш пак и разучиш инструктажа. Направи го. Извинявай. Мирна.”
Четях писмото сигурно вече за стотен път. Стоеше разпечатано с най-едрия възможен шрифт, с който можеше да се събере на една страница. Лепнато на монитора, който стоеше точно срещу вратата. Украсен с гротескни картонени възклицателни в крещящи цветове. Аз седях пред въпросния монитор, екипирана с избраните предния ден дрешки и пистолетчета, готова да офейкам в Мрежата всеки един момент. Къде се губи Тим, вече от четиридесет минути го чакам! Наистина, бях се подготвила от по-рано, но чак пък толкова... Започнах пак да препрочитам писмото, чудейки се, дали всичките вкарани големи букви са на място, за да улеснят възприятието на плана от страна на Тим... Дали не трябваше „хванали” да е с големи букви, вместо „АКО НЕ МЕ УСЕТИШ ТВЪРДЕ ДЪЛГО”? Просто защото „ако не ме усетиш твърде дълго” е твърде дълго... Къде е Тим, по дяволите?! Може би и „най-близкия съседен поток” трябваше да е с големи букви, а не „КЪДЕТО ГЛЕДАХМЕ СМЪРТТА МИ”. Пак дълго. Всъщност, и двете са дълги... Вече ми идеше да напиша цялото нещо на Caps Lock от чакане. Мамка му! Няма нищо по-гадно от това, да стоиш в предстартова позиция и в пълна бойна готовност над половин час. Това си е китайско мъчение. И колкото и да го чета това писмо, така или иначе нищо не мога да променя в него в момента, какво му мисля толкова? Или с други думи – къде се губи Тим?! Пак захапах някаква дразнеща кожичка на показалеца си, дърнах я прекалено силно и не накъдето трябва и си пуснах кръвчица. Чудесно, имам си нова занимавка. Да си бърша кръвчицата в панталона, докато не спре да тече... По дяволите, вече съм топка нерви!..
На вратата с почука (най-сетне!!!) и веднага се окопитих. Стартова позиция... Три, две, едно...
- Кой е?
- Аз съм. – обади се гласът на Тим.
- Влез. – подвикнах аз и дори се приведох в стола си, готова да се изпаря. Изяждах с очи дръжката на вратата. Знам ли, току-виж попитал още нещо, преди да влезе. Само това ми липсва, да се откаже да нахълтва в покоите ми, защото не е чул отговор... Дръжката започна да се навежда надолу, а аз сякаш я виждах на забавен каданс. Вратата се открехна леко... Чао, поток, изчезвам в Мрежата. И дано да е „до скоро”.
Хванах си познатата пътечка през Мрежата към т.нар. точка „КЪДЕТО ГЛЕДАХМЕ СМЪРТТА МИ”. Имах две прости задачки да свърша там, преди да се е почнала гонитбата. Да разкарам труповете и да създам ново разклонение на потока, две в едно. Намерих с надничане точката, която ми беше нужна, за да „кацна” точно до телата. Двамата лежаха недалеч един от друг, въжето се беше надиплило помежду им с виснали примки и клинове по него. Падналият скален блок за щастие беше се стоварил по-встрани от телата, а не върху тях. Но това, къде точно пада той, го бях проучила отдавна. Иначе просто нямаше да дойда тук с всичките си планове и идеи.
Тялото на Наум лежеше проснато в противоестествена поза. Спомних си снимките от злополуката в „реалния” ми живот, направени от швейцарската планинска спасителна служба, как ми ги показваха вкъщи на един лаптоп, колко изтръпнала се чувствах и как въпреки всичко се опитвах да различа някоя позната дреха в купчината в снега... Пиксели... Раирания моряшки пуловер... Мамка му... Описанията на човека, който беше отишъл да разпознае телата. „От главите почти нищо не беше останало. На Наум му се беше запазила част от брадичката. Учудващо е, как от човешка глава може да остане една ей-такава топка плът” (показа обема с шепи). Така и не разбрах, защо този човек държеше да ми опише всичко в толкова живи краски. Сигурно и той е бил в някакъв вид шок. Тогава излязох от стаята малко след описанието на „главите” и се покрих в миша дупка, неконтактна за никого и нищо. Сега всичките тези спомени прехвърчаха в усещания из главата ми, докато си налагах да бързам. Воля, воля, воля, воля... Причини, мотиви. „Дръж се, копеле, не се отнасяй”.
Тялото на Мирна беше по-леко. Щеше да е по-лесно и по-бързо, да пренеса нея върху Наум, а не обратното. Потътрих се, препъвайки се, към тялото й, заривайки в снега по-големите петна от кръв с крак. „Стегни се, човече!”, повторих си пак. Мирна явно беше със счупен врат, докато всичките й крайници изглеждаха незасегнати от удара. „Има ли значение?! Действай!”. Затворих й очите. Опитвах се да не гледам повече лицето й, да видиш собственото си мъртво лице не е от най-приятните и мотивиращи преживявания на света... Подпъхнах ръце под плешките й и я изправих седнала. Дясната ръка прегъната пред тялото. Прихващане на китката под лявата мишница. Прихващане на ръката й под дясната мишница с моята дясна ръка. За момент почувствах китката й в лявата си шепа си като своя, изтръпнала от местна упойка... Готова за влачене. „Мърдай!”. Този похват го бяхме тренирали навремето в рубриката „Бързо извличане на пострадал от опасна зона” за първа помощ. Вдишах дълбоко и я повлякох към Наум. Трябваше да мога да си тръгна оттук с двете тела едновременно. За да създам само едно разклонение на потока, където живите Наум и Мирна да се срещнат.
Тръгнах към тялото на Наум гърбом. Първо, защото по описания начин тяло се влачи рачешката и второ, защото не исках да гледам тялото на Наум повече, отколкото беше необходимо. Стигнах до трупа, прекрачих го, все така заднишком. Проснах тялото на Мирна върху неговото. Падна се леко диагонално. От устата ми излизаше пара, но все още не ми беше станало студено. Най-вероятно нямаше и да усетя студа при дадените обстоятелства... Наум също беше с отворени очи. Устата – и тя отворена, с насъбрала се кръв вътре, едното сечиво – забито някъде в средата на ребрата откъм гърба, единият крак - извъртян настрани, накъдето не трябва. И този не-жив поглед... „Господи!..”, изплува в съзнанието ми, въпреки отдавна загубения навик да се обръщам с възклицания към оня горе. Започнах леко да се замайвам и разтръсках глава. Дишах по-тежко от необходимото. „Не можахте ли да замижите, докато падахте”, укорих ги аз наум и затворих очите на Наум. Извинете ме за тавтологията...
Събрах въжето, да не се оплита наоколо, и го струпах върху телата. Зарих набързо още едно-две петна кръв. Все още преваляваше леко, сигурно ще го затрупа напълно за няколко часа. Моите леки замазвания на мизансцена бяха само заради живите Наум и Мирна, които щяха да дойдат тук. Евентуално. Друг нямаше да дойде до утре сутринта, това го знаех много добре. Огледах се за пръснати вещи, намерих с поглед само един незначителен парцал от яке. Оставих го да си лежи на снега. Още един контролен оглед. Това там пък какво е?.. Катарама от раница. Майната й. Върнах се при телата. Легнах до тях и дълбаейки с пръсти тунелче в снега, успях да бръкна под тях и прегърнах и двамата. Ръката ми беше изтръпнала от студа. Спрях за момент. Мислех си, колко би било хубаво да си остана така тук, гушната с тези две влюбени гълъбчета. Разправят, че бялата смърт била „приятна”, с видения за топла вана и т.н... „Вземи се в ръце!”.
Вдишах и издишах дълбоко и изскочих в Мрежата. Проста работа, drag and drop. Проста и мръсна. Проста и болезнена. Проста, до степен на нетърпимост. Разтворих мислено ръце във вечното настояще на Мрежата. Бях тренирала и това движение десетки пъти. Движение, което оставя носеното от теб в един малък и безкрайно настоящ момент, където никой никога няма да го намери. DROP. Медиум или не, никой никога повече нямаше да види тези тела. Искаше ми се в този момент да се намирам в поточно време, за да мога да се задъхам и да заплача. С едно голо безтелесно съзнание можех само да полудея... Вместо това се хлъзнах като безсетивна сянка право към точката на Диспансера. „Остави цивренето за после, лигло!”.
Преслушах нервно Мрежата. Нищо... Дали Тим наистина беше тръгнал? Без „перде” и „маяк” щяхме да сме в доста неизгодна позиция тримата. Обърнах цялото си внимание към прилежащите към Диспансера потоци. Аз самата се въртях около притока на Диспансера, без да смея да надникна или да скоча все още. Да не би да съм била твърде бърза в разчистването?.. В един близък поток трепна надничане. После още едно. Скок. От притока на Диспансера извибрираха четири изскачания. Самостоятелно изскачане от близкия поток. Надничане в същия поток малко по-назад... Познах шаблона, по който се обучавахме всичките за „оплитане на следите”. Разиграването на сценка „тук нещо много ме интересува, но се чудя точно къде е „. Това сто на сто беше Тим. И колкото по-бързо си свърша работата, толкова по-малко време ще му се наложи да играе ролята на плячка. Умишлено си наложих красивата серпантина, в която се хлъзнах към Диспансера. За настройка на чакрите, защото се бях изкарала извън равновесие с пренасянето на телата. „Сега! И не повече от тридесет секунди за надничане!”.
Надничане – бяла килийка. Не там. Надничане – коридор, но с хора. И там не. Надничане – мазето. Твърде далече, твърде бавно ще стане. Надничане – коридора на втория етаж. Безлюден. Бинго! Скочих в Диспансера, завъртях се на пети и се затичах бясно към склада за портативни зумери. Пътьом откопчах кобура и изкарах пистолета. Ръката ми все още беше замръзнала, но поне усещах спусъка. Примигнах трескаво на няколко пъти, нещо ми замазваше погледа, докато тичах... Влага в очите? Забърсах я набързо с лявата си шепа, без да спирам. В този момент писна алармата. Воят й само ме пришпори да тичам по-бързо. Още един завой на коридора и съм там... „Внимавай!”. Спрях се преди завоя и подадох внимателно едно око иззад ъгъла. Нямаше никого. Втурнах се напред с всички сили, вече почти бях стигнала. Четвъртата врата вдясно...
Някакъв тип излезе от отсрещния завой на коридора, опули се, като ме видя и пусна един крайно неточен и прибързан куршум някъде покрай мен. Човече, да си беше направил труда да се прицелиш поне... Спрях рязко с клякане, прицелих се и успях да го тресна в рамото. Той изграчи от болка и се преви надве. Брей, като по екшъните... Чудесно, точно толкова време ми трябва. „Бързо!”. Пър.., вто..., трет..., четвърта врата. Връхлетях вътре с шут, захлопнах вратата след себе си и съборих всичко, което видях покрай нея пред нея. Т.е. една етажерка и два стола. Ето ги на мама, зумери да искаш. Дори ги бяха разделили и надписали „ПРИЕМНИК” и „ПРЕДАВАТЕЛ”. В момента, в който чух първите стъпки пред вратата, вече тъпчех комплект портативен зумер в джоба си. И успях да се изпаря едновременно с пуснатия във вратата куршум.
Дойде и моят ред за оплитане на следите. Скочих в друг поток, изчаках около секунда, докато усетя вибрации в „мембраната” му и изскочих, за да направя още десетина надничания в същото стъбло. Веднага щом усетих първите признаци за организиране на „десантната група” за претърсване на дадения поток, се втурнах към Мирна 3. Мимоходом усетих, че Тим ме е сменил и продължава играта на тъпо и объркано копеле в същия поток. „Благодаря ти, братле!”. Стоварих се при Мирна с вътрешно чувство на крайно облекчение. Докато външно ме шибна вълна от неочаквана болка, която ми изкара въздуха. Вдишах зорлем, с гърлоскръц.
- Какво ти е? – Мирна се надвеси разтревожена до мен. „Защо съм седнала на земята?”.
- Нямам представа. – процедих аз през зъби. Въздухът започваше да нахлува вече по-лесно в дробовете ми, а болката постепенно се локализира малко под лявата ми гърда. Посегнах трескаво с ръка и нашарих с пръсти куршум в бронежилетката. Е, щом се е спрял там, значи няма проблеми. – Нищо ми няма. Да се махаме по-скоро оттук.
Спрях да опипвам тъпия куршум и изкарах от джоба си зумера. Предавателят и приемникът общо взето изглеждаха еднакво, като изключим, че предавателят беше малко по-дебел, а приемникът беше маркиран с червен кант. Подадох на Мирна приемника, все още съскайки от болка.
- Слагай го. Бързо.
Мирна огледа някак панически тънката каишка, след което внимателно я уви и закопча около врата си, потейки се в дебелите си зимни дрехи. Аз пък се засмях, закопчавайки зумер-предавателя на врата си.
- Радвам се да те видя жива.
- Какво? – вдигна тя поглед към мен. Беше облечена също като тялото, което влачих преди малко.
- Нищо, не ми обръщай внимание. – щракнах си закопчалката и натиснах копчето за активиране. Мрежата изчезна от сетивата ми, а вместо нея се появи познатото ми нетърпимо пищене в ушите. Почувствах се като сираче. Спомних си първия си коментар относно Мрежата: „Това нещо остава в главата ми завинаги?!”. Вече се усещах като инвалид без „това нещо” в главата си.
- Сядай.
Мирна седна с конвулсивно движение. Изглеждаше доста нервна.
- Успокой се, концентрирай се и потърси из ума си някое много познато място и време.
- Знам. – тя въздъхна и затвори очи. Аз си седях и я гледах, както парализиран от кръста надолу човек би гледал детенце, което прави първите си стъпки. Нямаше с какво да й помогна. Всичко, което можех да й кажа, вече си го бяхме казали на предните си срещи. Започна да ме тресе вълна от нервност поради факта, че не можех да следя Мрежата за преследвачи. Мирна още търсеше из сетивата си Мрежата като такава, докато онези може би вече надничаха при нас и се канеха да скочат. Времето сякаш ми беше вързало тенекия, полепналият по полара ми сняг се топеше. Устата ме засърбя да й дам някакъв акъл, но се въздържах и зачаках търпеливо. „Остави я на мира, тя си знае”.
- Еба си! – възкликна тя накрая. Мамка му, какво точно имаше предвид с тази реплика? Можеше да означава всичко.
- Какво?
- Вътре съм. – тя се пресегна и ме награби в излишно страстна прегръдка, без да отваря очи. – Изчезваме... Ако успея.
Известно време си останахме в същата реалност, прегърнати като лиричните герои от някоя мелодрама. Започвах да губя търпение. Всъщност, търпението ми с всяка секунда се губеше все по-бързо и неконтолируемо. „Споко. Дай й малко време.”. Зазяпах се във вдълбалите се между веждите й бръчки на напрежение и реших все пак да се обадя.
- Не се напъвай, а се съсредоточи. Не страдаш от запек, а търсиш Мрежата.
Тя кимна и чертите на лицето й се поотпуснаха малко. Започвах да се схващам, тъй като се бях привела неудобно настрани в прегръдката й. Удареното от куршума място пулсираше от тъпа болка. Ами ако изобщо не успееше да излезе? Голяма веселба щеше да настъпи. Представих си, как копойчетата на Ленц ни заварват тук, както си седим романтично гушнати с еднаквите си физиономии. Да пукнеш от смях.
Стаята изчезна, всичките ми сетива също. „Значи това било чувството да те пренасят със зумер през Мрежата”, помислих си. Предния път, когато ме пренасяха, все пак бях в безсъзнание. Сега си кибичех в пълното сетивно затъмнение и се молех на Времето Мирна да се ориентира по-бързо... И да не направи без да иска онова мислено движенийце „разтвори ръчички”, с което се „изпускаха” неща в Мрежата.
Изведнъж се озовахме на пода на някакво превозно средство. Огледах се. „Метро?!”. Мотирисата се подрусваше леко, явно беше в движение. Освен нас нямаше никого.
- Ми, имам нужда от съвет. – измънка жално Мирна досами ухото ми, продължавайки да ме стиска като любимата си плюшена играчка. Откопчих се от хватката й и я блъснах ядно по рамото.
- Ей-сега ще ти дам един съвет! – просъсках аз заплашително. – Не скачай в движещи се обекти!
- Не бива ли? – попита тя учудено.
- Ако не беше достатъчно точна, можеше да оставиш половината от себе си извън мотрисата! Къде ти е акълът?!
- Реших, че така ще ни намерят по-трудно. – сконфузи се тя.
- Разбира се, ако сме на парченца, няма нужда да ни търсят дори! – въздъхнах дълбоко, за да спра да беснея. – Казвай, какъв ти е проблемът?
- Не усещам нищо. Никакви вибрации. – в погледа й се четяха заченки на паника. – Какво да правя?
Поклатих глава с досада.
- Още преди седмица ти казах, не свиквай твърде много със симулацията. Успокой се, съсредоточи се и престани да търсиш някакво познато усещане в Мрежата. Вибрациите изобщо не са това, което се напъваш да намериш там.
Тя кимна неуверено.
- И зарежи тая паника, че хич не ти помага! Докато сме в Мрежата и не сме скочили никъде, няма какво да ни се случи. Просто се отпусни и наблюдавай. Дай си време да я почувстваш тая Мрежа, да му се не види!
- Добре. – казя тя кратко и физиономията й доби крайно сериозно изражение.
- Всичко ще мине по мед и масло. Излизаме. – изкомандвах аз. Мирна посегна да ме награби пак. – И не ме стискай като за световно, че още ме болят ребрата!
Тя ме прегърна вече по-внимателно и аз пак загубих връзка със сетивата си. По-голяма скука от тази – здраве му кажи. Да чакаш като гламав, без да усещаш каквото и да било. Какви ли ги върши Мирна в момента? Дали не е започнала пак да се паникьосва? А Тим... Дали е ОК всичко при него, за да даде сигнала? Че без него ще закъсаме много сериозно. Надявах се в краен случай Мирна поне да може да се върне в собствената си реалност. Това е лесна работа, не може да е чак толкова дала на късо, че да не се справи. Поне да се прибере вкъщи по живо по здраво. Пък провала ще го преживеем. Все пак сме опитали, и това е нещо. Само да спре да се спича толкова, че това й пречи да усети Мрежата. Сигурна бях, че всичките й проблеми с намирането на вибрациите се дължат на бързането и паниката. „Хайде, Ми, започва да ми доскучава...”.
Сетивата ми рязко се събудиха към живот, съпроводени от усещане за студ. Огледах се наоколо, ръгайки Мирна с лакът да ме пусне от обятията си. Добре, снегът и скалата са си същите... Дали сме наистина в нужния поток? Изправих се на крака и се взрях трескаво в подножието на стената. Бинго! Ето го падналото паве, след още малко взиране видях и парчето яке, което бях оставила на местопроизшествието.
- Мисля, че това беше сигналът. Нали няма грешка? – попита Мирна предпазливо. Беше застанала до мен с тревожно изражение. Вместо отговор я плеснах одобрително по гърба. Май прекалих с размаха, защото тя леко залитна.
- Браво на теб! Точно в десятката!
Тя изгледа подозрително ухилената ми физиономия, след което и тя се усмихна.
- Сваляй зумера. – сякаш я събудих от сън с тези думи. Откопча трескаво каишката и ми подаде приемника. Междувременно и аз се освободих от скапания предавател. Главата ми сякаш олекна с пет кила, след като проклетото пищене в ушите спря. Мрежата изплува в съзнанието ми и се почувствах, като да са ми поникнали крила. Прибрах приемника и предавателя в джоба си и закопчах ципа.
- Знаеш пътеката, изчезвай надолу. С Наум ще се срещнете долу при лифта... Ако се срещнете.
Мирна кимна и понечи да тръгне надолу, после се спря, явно колебаейки се, дали да не каже нещо. Вече следях мембраната на потока. Още не усещах надничания, но можеха да се появят всеки момент.
- Изобщо не ме интересува в момента. Ще говорим друг път. Марш оттук, веднага! – креснах аз за финал и изчезнах.
Постоях малко неподвижна в Мрежата, за да си подредя мислите, докато „хвърлях по едно око” (образно казано) на потока, където оставих Мирна. Там все така никой не си пъхаше носа. Това и очаквах, всъщност. Пътувайки двете със зумер, оставяхме „следа” като от един човек. Един медиум. Ако бяха отчели излизането ми от потока, вече не разчитаха да ме намерят там. „Добре, свършихме си половината работа”. Още малко и можех да се връщам в Центъра да поднасям извинения. На колене и посипвайки си главата с пепел...
Сканирах набързо Мрежата и усетих Тим да се върти като гламав новобранец по-далечко от родния ми поток. Евала на Тим, просто се възхищавах на професионализма му. Същински виртуоз, разиграваше копелетата като пълни балъци. Изведнъж усетих раздвижване и край потока на Диспансера. Това пък какво беше? Съсредоточих се върху хаотичните надничания и скокове там. От Диспансера излезе още един „отряд” от четирима. „Втора примамка?”, озадачих се аз. Някой новоактивирал се медиум? Здраве да е, толкова по-добре за мен. Като ги гледах, как се суетят ленцовите десантчици с двете „примамки”, можеше дори да не ме забележат. Брей, значи и моят лош късмет си поляга да подремне понякога. Още два курса през Мрежата и всичко приключва. Изчистих съзнанието си от излишни размисли и се втурнах към потока на Наум, докато не е преминала суматохата.