автор: papacot

Воден прах от вълните пенливи
в капки мокри слънца ни оплита.
И обратният път си отива
като бял от очакване скитник.

Премълчаната болка оттича
и потъва в прохладния пясък.
Както падат на къдрави кичури
от сърцето безумните тласъци.

Воден прах на брега ни прегръща.
Капки нежни планети прелитат.
И усещаме как няма връщане
в уморените нощи на дните ни.

Ще останем, а после ще тръгнем,
но навътре в морето, тъй бавно,
че да стигнем навреме, по тъмно,
там, където били сме отдавна.