автор: dedenze

Закусвахме в малка, хасковска сладкарница в годините,когато още бяхме
другари и другарки.Към продавачката се приближи възрастен мъж и каза с
пресипнал глас:
- Другарко мъ,сипни една бузъ,че ваште кулачета ми докундисаа на гюся.
Явно, съм направил учудена физиономия и колегата се скъса от смях. Той беше хасковлия и разбираше местния диалект. След време, великодушно преведе:
- Каза на продавачката да му налее една боза, че нейните хлебчета, са му заседнали на гърлото.
Излязохме от сладкарницата, пред нас баба, до нея по-млада жена, а на педесетина метра тича малко дете. Бабата тревожно викаше:
- Яла ма Пепо, хван го, дън съ нагъча у ряката.
Гледах питащо и безпомощно колегата, който пак се смили над мен:
- Казва на снахата или дъщерята - Ела ма Пепо, хвани го, да не падне в реката.
Винаги съм се замислял, какво значи чист, литературен, български език. Какво е мястото на местните диалекти. Не са ли те нещо, което придава особен чар и колорит. Всичко свръхчисто и подредено не е ли равно на скопено?
Не се плашете от мита за Вавилон, винаги ще се намерят преводачи.
Това е една добра професия.