автор: paramour

Знаех аз една поляна,
където розите цъфтяха,
дори в сезонна смяна
вечно цъфнали си бяха.

И ден един, уж обикновен
Розичка - от всичките избрах .
В този вече съдбоносен ден
любовта към нея осъзнах.

И стана тя единствена, една,
завинаги една, завинаги за мен
не я оставях никога сама
за миг, за час или за ден.

Не търсех други рози,
на поляната не ходех,
за моята една измислях прози,
на нея само аз се молех.

Молех я,
кълнах че я обичам...
И обичах я...
И още я обичам...

За "Сбогом" да мисля не исках,
но сама си потече сълзата
здраво до себе си розата стисках
исках да се слеят сърцата.

И вечно от всичко я пазех
от приятел, дугар или враг,
всичко, без нея, аз мразех
и не допусках до нашия праг.

И ако дойде й края,
то аз ще със нея умра,
едичко и всичко си зная:
не искам и няма да спра!

PARAMOUR