Между нея и съседния имот започват стъпалата, по които се слиза на морския бряг, а отсреща е входът на парка, гордост на местните и удоволствие за курортистите. Съседите не знаеха как изглежда къщата, докато тази пролет новият собственик, след основен ремонт, не блъсна високия зид. Той изкорени зеленчуковите насаждения отпред, направи две каменни алеи от тротоара към къщата, а останалото място затреви. Едната част от приземния етаж превърна в магазин, а другата – в грънчарско ателие и цялото й лице към улицата направи витрина. За някои от летуващите, особено за чужденците, да наблюдават процеса на изработване на грънци беше атракция и той им я предлагаше. Казва се Благовест, на шейсет години, висок, слаб, изпънат като струна, с дълга побеляла коса. Когато срещне човек, се усмихва широко, сваля шапката си за поздрав и се накланя леко напред. Тогава блясват големите му сини очи, които заедно с усмивката му отвръщат на поздрава. Чува, но не говори и винаги носи със себе си бележник и химикал, а в магазина до масата е поставил бяла дъска и цветни маркери, за да общува с клиентите. Отговаря винаги, когато го заговорят, но доста лаконично и скоро съседите започнаха да го поздравяват само с вдигане на ръка, "да не го затрудняваме да пише", казваха те.
Първите посетители на новия магазин бяха тъкмо те, привлечени от голямата дървена табела, която постави на тротоара пред магазина.
за чупне
Магазинчето е малко, с няколко стелажа, поставени на трите вътрешни стени, с наредени по тях изящно изписани грънци. Зад витрината, от тавана висят на различна височина керамични кашпи с каскадни петунии и сакъз. В някои от съдовете, наредени по рафтовете, има предмети, подсказващи функцията им, но основното им предназначение е да бъдат счупени. На много места има табели, указващи това, както и че двойното дъно не е случайно.
Когато съдинката е готова, през умело прикрит отвор на дъното, от външната страна, майсторът пъхва листче, на което е написал някаква сентенция от едната страна, а на другата –
В средата на пода на помещението има леко задигната плоча, с диаметър около един метър, покрита с мозайка от дребни камъчета, върху която най-нетърпеливите могат веднага да счупят закупения грънец.
Трудно е да се предаде радостта, която залива лицето на грънчаря, когато клиент счупи съдинката и изрази задоволство от прочетеното. Голямата част от клиентите му идваха привечер, когато се захлади и тръгнат да се разхождат и по това време той ги очакваше в магазина, а през другото време работеше в ателието. Всяка сутрин пиеше чай на моравата пред магазинчето, по-често сам, а понякога с някой съсед или подранил клиент и в девет и половина влизаше вътре и мисля, че очакваше мен.
Аз отивах там всеки ден по едно и също време, за да се наслаждавам на красотата, която той създаваше. С влизането поздравявах и започвах да разглеждам дълго и съсредоточено всяка съдинка, стените им бяха толкова тънки, че когато вземех някой съд в ръка, за да преценя теглото му, имах усещането, че сега ще се разпраши в ръцете ми, оставях го на полицата, казвах тихичко, "довиждане", сякаш се страхувах да не стресна тази красота, и без да дочакам отговор излизах.
Тази сутрин влязох, както обикновено, погледнах разсеяно към стелажа срещу мен, въздъхнах и казах:
– Донесох тези керамични плочи да ги предложим за чупене, ако нямате нищо против.
Благовест взе червен маркер и написа на бялата дъска, поставена вляво от масата му, за да общува с клиентите:
– Защо?
Не можах да му призная, че преди да се появи в града ни, аз продавах твърде успешно своите рисувани керамични плочи, но след като видях неговите, сама затворих дюкянчето си.
– Вашите неща са толкова красиви, а вие ги предлагате на хората срещу смешна цена, за да ги трошат…
– Вие счупихте ли я? – написа със зелено.
– Да! Едва ли има човек, който би се стърпял да не провери какво има в двойното дъно. Знаете ли какво пишеше на моята бележка?
Започнах да ровя с една ръка в чантата си, треперех, усещах как по дланите ми, челото и брадичката започва да избива пот и още повече се притесних, когато забелязах, че ме гледа изпитателно и неволно с другата си ръка започнах да придърпвам надолу късата си пола. Намерих бележката, беше доста смачкана, изгладих я с ръка върху масата му и я прочетох:
– Да счупиш нещо не е на лошо, на лошо е да нямаш отношение към това, което чупиш.
– Какво е отношението Ви към Вашите керамични плочи? – написа отново с червено.
– Нямам! – излъгах. – И какво от това? Защо да е на лошо?
Направи се, че ми вярва. Разбира се че имах. Не ги харесвах вече, а и не знаех какво да правя с рояците смесени чувства, които изригваха в мен.
– Колкото моите съдинки ли са грозни?
– Не! Какво говорите? Откъде накъде? Вашите съдове са красиви!
Още повече се притесних и започнах да пристягам косата си и ако ластикът не се беше скъсал в този момент, щях да се оскубя.
– Хората веднъж се радват на красотата им и след това ги чупят, за да си доставят друга радост, така ли?
– Да!
– Тогава защо да чупят вашите плочи?
Разбрах. Взех си плочите, казах едва чуто "довиждане" и си излязох или по-скоро прекрачих с единия крак прага, когато чух зад гърба си, "До утре!" Застинах.
Докато тръгнал на училище, баба му го пазела вкъщи, бил енергично и палаво хлапе и често чупел някоя от порцелановите или стъклени фигурки, които майка му редяла по мебелите. После тя го шамаросвала и изкрещявала: "Счупеното носи нещастие, така да знаеш!" Починала, когато той бил в първи клас.