В главата ми нахлуха мисли за това как битието ни отделя душата от нашето тяло. Тя отлита незнайно къде, неусетно кога, изоставяйки нас на на произвола на ежедневието.
Задълбани в търсенето на насъщния, погълнати от поредното оцеляване, покрити от сянката на безвремието ние се отнасяме на някъде, където душата не ни следва. Минава време през което гордо изправени се радваме на своите имагинерни успехи или трагично приведени жалим съдбата си. Радваме се на мними материални придобивки, косим се за непоносими случки отнели спокойствието ни. Спокойствие завладяло ни постигайки неща за които не сме мечтали, но сме почувствали необходими, които сме приели за даденост, които сме присвоили, с които сме свикнали и смятаме, че те ни принадлежат според библейската истина. Към тях спадат не само материалните придобивки, към тях прибавяме и човека до нас, своите приятели, деца и родители. Затваряме всичко това в една молекула и се смятаме за нейното ядро. Това ядро пулсира като северната полярна звезда, защото е обградено от своите електрони. Електроните, които са ядра за себе си и ни приемат също като електрони. Според моята невежа компетентност по въпроса това явление доставя напрежение. Във физиката го наричат електричество. Електричеството има своите физически характеристики. Те определят сила, посока и заряд, привличане и отблъскване на полюсите. Развитието на процесите излиза извън нашия контрол, то следва своята неумолима логика. Ние се носим от нея. Тя ни владее, тя овладява силите ни и чрез тях ни тласка в определена посока. Тази посока нашата ли е? Това е посоката на природния закон. Понякога тя е желана от нас, но не защото сме я избрали, а защото сме се примирили с нея. Настъпва един момент в които осъзнаваме, че безнадежно сме повлечени от стихията. Стихията, на която ние сме дали импулс и заряд. Дали сме ги увлечени в състезанието наречено реализация. Личностна, професионална. Спорт, бизнес, изкуство или каквото и да е там жизнено поприще. Осъзнава ме, че връщане назад няма. Изборът е бил много отдавна, напълно осъзнат и закономерен. Някои от нас се прощават със себе си и стават това до което стихията ще направи от тях. Други от нас се страскат и търсят пътя за връщане. Оглеждат се, откриват липсата на душата си. Опълчват се самоотвержено на стихията с надеждата, че душата ще ги настигне, правят бент, както бента от камъни препречил реката и създал измамно усещане за спокойствие на водата. Създал тих и дълбок вир, в които душите догонваши своите тела се давят панически. Някои от тях оцеляват и обсебват телата на мъртвите камъни. Но какво може да стори една душа с безчувствена плътна маса, от която са изсмукани всички живителни сили. Може единствено да се опита да спира телата носени по течението, отдали се на пълна забрава. Забравата, която сами са избрали за да не вземат решения. Решения които правят живота по-лек, по-поносим и напълно предвидим.
Може би си задаваш въпроса какво става с останалите души? Душите догонващи своите тела, попаднали в дълдокия тих вир попадат на завличащи подводни течения, които ги повличат, въртят и блъскат с неволния умисъл да изцедят живинката в тях, да изпият жизнените им сили и когато ги захвърлят в някои тъмен ъгъл на мрачното дъно те подобно на водните молекули са изпаряват. Изпаряват се в бездната за да получат своето възмездие за това, че са изгубили тялото си или то тях. Някои от тях литват направо в небесата, други, натежали от грехове съвсем трудно се отделят от повърността. Необходимо е време за се изцедят от тинята заседнала в тях по време на безумното премятане из тайните и непрогледни дълбини. Изцедени и проветрени от проливите на вятъря, те бавно и мъчително се издигат в небеста, където олекнали и изтупани от греховете си попадат в зоната на замръзване, готови отново да се изсипат на земята като живителни дъждовни капки. Чистотата и свежестта, която носят със себе си ражда живот, ражда нов живот с нови тела и нови надежди. Тела и надежди, които израстват, проглеждат и правят своите избори, плащат своите цени, търсят се и се губят, откриват нови пътища, създават нов живот и убиват. Убиват другите и себе си. Стават живи и мъртви души. Мъртвите изчезват в небитието, а живите гонят телата си, които бягат от тях и цикъла непрекъснато се повтаря. В повторенията душите живеят безкрайно само сменят състоянията си. Покой и активност. Активност и покой. В това е нашия безкрай.