автор: fyrkotEvica

Първите златисти листа вече се прокрадваха по дърветата. Вятърът, макар и все още приятно топъл, беше загубил задушната си лепкавост.
Последните дни на лятото си отиваха неусетно и се губеха един по един в небитието. Точно през този ден-нито съвсем есенен, нито летен- едно момиче в червена рокля бавно пристъпваше по алеята в парка и пушеше цигара. Дългата й тъмна коса се спускаше по раменете като вълните по повърхността на морето. Ароматът на парфюма й се преплиташе с тютюневия дим и създаваше неповторима миризма в отминаващо лято. С лека походка вървеше към най-скътаното място в целия парк. Навярно беше усмихната. Навярно очите й бяха пълни с радост. Навярно имаше лунички по лицето от меките слънчеви лъчи. Навярно беше най-красивото момиче на света. Исках да се затичам, за да я догоня и да видя кой се крие зад тази походка, но се страхувах да не я стресна и да разруша поезията на мига.
Последвах я по алеята към онази беседка, на която често ходех сам за да чуя мислите си, за да послушам вятъра и за да забравя света. Знаех че отива там, бях уверен, защото никой не тръгва съвсем сам по най-красивата алея на парка освен ако не иска да бъде съвсем сам. Кому иначе е нужна толкова нежност и безтегловно щастие, ако не може да му се наслади споделяйки го с любимия или с приятел, или дори с непознат. Струваше ми се, че чувам мислите на момичето, толкова ясно и отчетливо усещах желанието й да бъде сама на моето усамотено местенце. Знаех, че не трябва да я следвам, за да изпълня желанието й, но ревността по моето тайно кътче, детското ми любопитство и приближаващата есен ме караха да вървя след нея и само след нея.
Малко по малко виждах целия й живот като в стар фотоалбум.
Обичала е неведнъж: влюбвала се е с цялото си сърце, губела е разсъдъка си от копнеж по любимия, а след това е мразела със същото това сърце и е проклинала всеки мъж докоснал се до нея.
Усмихвала се на най-малките неща- на сутрешната песен на птиците, на морския бриз, на малките деца, които са минавали покрай нея в парка; радвала се е на собствените си успехи и тези на приятелите. Вярвала е, че е била способна на всичко. Искала е да прегърне живота с две ръце и да обхване всички на този свят. А след това е плакала от отчаяние и болка, преглъщала е сълзите си от ярост, тайно е ненавиждала собствената си усмивка и е искала да потъне в приветливата прегръдка на смъртта. Искала е да изчезне в сенките на дърветата и да се слее с тях завинаги. Искала е просто да не съществува повече.
Борела се е с всички сили да успее. Тичала е с желанията си и е вярвала в себе си и в хората. Таяла е надежда да сбъдне детските си мечти като порасне, а след това е презирала и себе си, и всички човешки същества, даже и мечтите.
Такава е била- обикновена. Просто човек и нищо повече- нито винаги щастлива, нито пък вечно посърнала. Навярно такава е и сега- човек и нищо повече. Навярно като вълните в косата си, тя е ту обгърната в любов и радост, ту загубена в страх и болка. Навярно просто е човек и нищо повече.
Но защо този човек беше тръгнал към моето тайно място и към моята самота, не мога самият аз да разбера. Исках аз да бъда там, без никого друг, да остана напълно сам и да чуя гласа на сърцето си. Това момиче най-безсрамно нахлу в моята дълго желана самота и червената й рокля сякаш тихо ми нашепваше „И ти ела!”. Не я исках в моето усамотение, не исках да споделям себе си с никого, не можех да я оставя да се приближи твърде много до мен, но защо тогава продължавах да вървя след нея и да се чудя колко ли е красиво лицето й сега, когато почти се усещаше първият дъх на есента...

-Извинете, стоите в самотата ми!

Тя ме погледна с насмешка и видях, че наистина беше толкова красива, колкото очаквах и наистина имаше лунички по лицето, а косата й се спуска по раменете като водопад от къдрици. Беше кръстосала крака под червената си рокля и невъзмутимо допушваше цигарата си. Гледаше ме мълчаливо сякаш бях някой ненормалник, а и като се замисля едва ли бих могъл да се сърдя на насмешливия й поглед.
-Вашата какво?
-Самота... Не си ли личи?