автор: miromax

    Мммда , добре изглеждам помисли си си той, поглеждайки се за последен път в огледалото , преди да излезе.По добре от това не мога , появи се спасителна мисъл , сякаш да успокои всички безразборно разхвърляни усещания в него.
    Никога не беше харесвал това което виждаше в огледалото , беше го страх да си помисли , че има нещо в себе си което би докоснало нечий поглед . Напротив, имаше се за доста невзрачен на вид човек. Беше кълбо от нерви , предстоеше му да се види с момичето , което от известно време предизвикваше живот в него.И както винаги, преди да се случи нещо важно той очакваше онова неочакваното , което не пропускаше възможноста да се появи и да подреди в безпорядък редът на събитията. Дано не се случва нищо...помисли си той. Можеше да е всичко да го повикат някъде, да се обадят от службата, с досада подмина неприятната мисъл в главата си.Беше готов , почти пред вратата и То не закъсня , дори не го стресна ,очаквал беше неочкаваното.Звънеше се...
от объркване той дори посегна към телефона ,секунда или две му бяха нужни да осъзнае ,че звукът който уж не го стресна идваше от звънеца на входната врата.
Беше някакъв куриер ,носеше му документ който лично трябваше да му предаде.
Последваха набързо разменени думи , подпис и всичко свърши. Някак си по леко му стана ...не , че онези силни вибрации в ума и тялото му не бяха се усилили . Просто без да иска беше очаквал някакъв по голям препъни-камък. Вървеше по улицата ,бързаше. Тя вече със сигурност го чакаше.Пак се издъних помисли си той , винаги така става ...
Всъщност помисли си го по скоро от нервност ...истината беше , че му трябваше това уж нежелано задържане пред входната врата .Време през което да се окопити , и да осъзнае ,че Тя е тук в градът на минути път от него...Нетърпението му съвсем леко гримирано с цветен страх го накара да посегне към телефона си. Звънеше и .Сигнал втори и остреща се чу познатият глас : Хей слънчо къде си ....? Идвам минутка и съм при теб отговори той . Дори не беше така , прибираше телефона си когато я видя .Тя беше там , разглеждаше някакви витрини . Приближи се към нея , Тя се обърна и го видя. Здравей слънчо , сякаш бяха репетирали секундата в което ще го кажат едновременно. Стояха един срещу друг.Той погледна в очите и ... вярваше , че душата на човек наднича през тях за да види пред кого се е спряла. Остана там време което не можеше да се измери .Тя също гледаше неговите очи...Познаха се , дали душите им или те самите ...но се познаха .Имаш най добрите очи които съм виждала ...каза му Тя.
А той просто я прегърна , притисна я до себе си. Въздухът в гърдите му все едно беше свършил , а сърцето сякаш искаше да излезе и да види какво става..С нея беше същото , и двамата чувстваха какво се случва с тях... Колко време останаха така ,самите те не разбраха . Много ли ме чака , попита той ..Не преди малко пристигнах ,загледах се тук в един надпис на витрината горе НАР МАГ ,обичам да се заглеждам в такива неща от миналото...После тръгнаха по улицата , държаха се за ръце. Звучаха онези, първите
думи ...белязани от нервност , притеснение , стеснителност . Той се опитваше да обясни защо е закъснял . .Благодаря ти ,че се забави .Даде ми времето нужно ми да се окопитя . Не и каза нищо ...не и каза , че и той е имал нужда от това време. Е къде отиваме , хайде на кафе .. не си пила нали , гвореше и все едно се страхуваше нещо или някой да не го прекъсне. Вървяха а той не изпускаше ръката и . Стигнаха до някакво до някакво заведение , влязоха огледаха се къде да седнат .Той я попита някъде където е сянка или където има слънце искаш да седнем...Разбира се ,че където има слънце ..излишно беше да и задава такъв въпрос Тя беше слънчевото момиче и обичаше слънцето ...Всъщност Тя беше неговият Слънчо.Говориха си какво ли не , през цялото време Той не успя да внесе някакъв ред в ритмичноста на вдишванията си.Тя говореше той просто я слушаше и не спираше да я гледа .Беше хубава ..много хубава ...В един момент той просто мълчеше , искаше да я гледа и остави очите си да я докосват.
Беше хубаво , да е до нея . Искаше това да продължи много дълго .Пиха кафе изпушиха няколко цигари .Половин дъвка искаш ли ..? Попита го Тя , другата половинка е за мен.
Вече бяха решили да излязат от заведението.Къде да те заведа , не толкова нея питаше колкото себе си.Хрумна му ,че наблизо има място където има фонтани и те може би работят.Денят беше горещ , беше задушно.Според прогнозата на времето се очакваше да вали...Как живееш в такъв малък град... потита го Тя. Аз не бих могла ,свиканала съм да има движение динамика разстояния...Просто тук е спокойно ,а когато дойдох от това имах нужда ...отговори и той ...Стигнаха мястото където уж трябваше да са онези фонтани .Само ,че нямаше и следа от водата в тях , изглеждаха така сякаш вода там никога не е имало.Жалко ...помислиха си дори го казаха и двамата .Нищо отиваме някъде ще си намерим прохладно място където да сме сами, не спираше да говори Той.
Вече знаеха накъде отиват ,само че Тя не знаеше посоката в която се движат ...
Вървяха ...беше задушно ....Вече искаха да седнат ...Къде е този парк ...попита Тя ..
Почти стигнахме .....Никой от тях двамата не знаеше какво предстои .....Занеха, че е хубаво да вървят .Хубаво е да се държат за ръце ....Хубаво е да чуват гласовете си ...
Но не знаеха ,че ги очаква най хубавото нещо , нещо което самите те може би само са мечтали ...много преди да се познаят ...Очакваше ги Безвремие ......Малък красив дъжд..
Една самотна небоядисана пейка ...Очи ..Устни .Нежност ...Копнеж ...и всичко това
събрано във времето на едно Пеперудено Безвремие ......