автор: papacot

В кратките присъпи на епилепсия
пазя изхода на подземната си любов.
Ядно триглаво куче за теб съм –
сама китка пониква на прага отровна.

И не знаеш кога ще се върна в кръвта ти –
както се връща годежен пръстен.
Сам на себе си бях предател.
И сам от праха си възкръснах.

Не се правя на Феникс, змии кръстосват главата ми.
Но съм жив – в плитка жива вода се удавих.
Твоят Херкулес не ме плаши през лятото
на недоволството ми дебелоглаво.

Моят Стайнбек пак пише рапсодии
за мишките в мен и за хората в теб.
Ако кажеш “иди си”, няма къде да ходя.
Сам съм сцената, върху която танцуваш балет.

И е празнично днес безуморното ми пазителство
на епилептичните междуметия и междуживотия.
Междулюбовно е някак съжителството
между Бог и създадените от Него животни.

Та, за любовта бяха думите ми изчерпани
с черпака на предпоследното изповядване.
Последно няма да има, ще има рутинна почерпка,
на която сам ще надпия и дявола.