От червен пламък излита,
Почти преплита, едвам залита,
Очи затваря, уста отваря
И малко по малко душа покварява.
С поглед към това което нямаш
В бъдещето ти се явяваш.
Герой на своя епос
И човек в своята трагедия.
Всичко е толкова неестествено
И също така силно болезнено.
Виждаш това което ще нямаш и имаш,
И чувстваш това което в живота извиваш.
Може би всичко е сън?
В мозъка ти просто един трън?
Който постоянно ще те тревожи
Дали в живота ти тази история да изложи.
Като дяволско изкушение или дар от Бога,
мъчи те тази дълбока тревога.
Гледаш я и й се възхищаваш
И просто `съдба` я кръщаваш.
Викаш: Това е просто шанс!
Охотно каниш съдбата на този танц.
Наистина? - си казваш - Какво ще направя
Когато пред избора сам се изправя?
Дали това което виждаш ще е блян
И за желанията ти просто капан?
Или ще е тази твоя грешка
на която ще се усмихваш и ще наричаш човешка?
Нима наистина има смисъл
Да се търси избавление в бленувана мисъл?
Да се лети из тези несъществуващи небеса
И на кръстопътя да се надяваш на чудеса?
Фаса най-после догаря
Въздуха прогаря, момента изгаря.
Очите се отварят, мечтите се затварят,
И малко по малко тревогите изостават.