- Няма значение какво казват, скъпа. Важното е, че аз чувам какво казваш – каза той, като премести главата си в скута й така, че да вижда по-добре очите й.
Тя се усмихна почти през сълзи.
- Пак сме двамата с теб тук, в алтернативното...
- То е по-истинско от всичко друго... Знаеш това. И аз виждам теб тук по-добре, и ти мен... Да виждаш и капка неискреност или пък заблуди?
Тя кимна.
- Прав си. Но тялото ми се сковава вече, само духът ми остана леко буден. Исках да говоря с теб по спешност. Не знам дали искам така да живея... Замръзвам завинаги...
Той приседна до нея и я прегърна.
- Ако знаеш само колко добре те разбирам. Все си мисля, че има някаква надежда. Поеми си дълбоко въздух, погледни наоколо.
- Надежда има само за онези, които не виждат. Аз виждам – и това, което виждам, не ми е достатъчно, за да продължа.
- Сама знаеш, че ще продължиш. Но ще трябва да оставиш всичко, което те събаря. Този път ще трябва да обърнеш внимание и на себе си. Защо оставаш отдадеността ти да се превърне в самоотричане? Сама знаеш, че когато не приемаш за важни нуждите си, се подлагаш на мъчение. Не ти ли стига мъката вече? Защо да си я причиняваш и сама?
- Ела, нека те заведа на едно място – скочи той.
Тя стана и изтупа полата си. Той я хвана за ръка и я издигна във въздуха. Вятърът брулеше лицата им – тази сутрин беше доста щиплив. Тя потръпна от хладината, но се усмихна. Океанът се разливаше под тях и синята вода изпълни сърцето й със спокойствие.
Скоро пристигнаха до малък остров и тя изумено видя два прегърнати силуета. Капитан в бели дрехи тихо притискаше до себе си тялото на нежна русалка. Той беше затворил очите си, а русалката като че ли тихо му пееше. Водата плискаше в краката им.
Тя се усмихна нежно, докато ги гледаше.
- Ти им показа как да се обичат, спомняш ли си? – усмихна се и той. – Ти им даде ключ към моста на техните сърца. Той не трябва да я поглежда, за да не се омагьоса, а тя трябва да пее тихо, така че само той да я чува, за да не пострада екипажа му.
- Не е ли малко тъжно така? – попита тя. – Той никога няма да я види, а тя ще пее само на него.
При тези си думи, тя го погледна и той пресрещна погледа й, усещайки мислите й. Кимна й и я погали по косата с обич.
- Ела.
Отново я хвана и полетя с нея, този път излизайки от водите и водейки я към планината. Намери чудесна поляна, където изтегнат на хамак мъж се беше взрял в очите на нежна жена, притиснала се до ръцете му.
- Спомняш ли си ги?
Тя кимна.
- Те откриха път към себе си, скачайки във водопад, умирайки.
- Къде се срещнаха те според теб след това?
Тя се замисли, гледайки двойката на поляната, изглеждаща така щастливо.
- В реалността?
- Но?
- Бяха в други измерения.
- Как разбираш това?
- Това бе просто алтернатива. Нишка между тях, която изгради стабилността на света им. Те разбраха, че най-щастливите им мигове, са когато се срещат в нереалното.
- Да вървим. – отново хвана ръката й той и полетя. Оказаха се на почти сумрачен път, леко озарен от слънцето, но все още сутрешно тъмен. Двама стояха на колене в тревата, вторачени в очите си, говореха, а после младият човек обсипа момичето с целувки.
Тя смутено наведе погледа си, а после го погледна.
- Спомням си и тази среща.
- Това ли е, което желаеш? Помисли си сега добре. Тази още не се е сбъднала.
Тя кимна просълзено.
- И си готова да поемеш по този път? Желаеш ли това?
Тя помълча за секунда. Затвори очите си и мисли известно време. Накрая промълви:
- Да.
- Така да бъде. Ти избра добрия път за душата си. Нека те водя.
Той хвана ръката й и полетя обратно – там, от където бяха тръгнали в самото начало. Той я остави стабилно на земята, хвана ръцете й и каза топло:
- Нека изградя пътя ти и бъди спокойна. Ще съм до теб и ако имаш нужда, само ме извикай. Не се страхувай.
Тя кимна.
Вълните се разплискаха в краката й, когато той изчезна. Само отпечатъци от стъпките му все още издаваха, че беше стоял там пред нея. А слънцето изгря ярко в очите й.
И бяхме заедно с John Denver и Песента на Ани (Annie’s Song), и в контекста на Големите Архиви