автор: regulus

in memoriam scriptum

Когато следобедът в жълто отмине,
на двора излизам и в клоните клякам -
брадясала в храсти потайни, смокинята
откърмва децата си с парещо мляко.

Естествено пак си се случват нещата -
че скрита седя си дори не разбират
повлечени хора навътре в делата си.
Съчувствени котки до мене се спират.

Изглежда дървото е някак си мъдро
и църква е сякаш, така го усещам.
Закрила ми дава в листата накъдрени
и тайната пази, че с ангел се срещам.

Не се притеснявай - от радост проплаквам,
очите ти в мрака смокинов ме галят.
Напрегнат, минава денят ми в очакване
за малко при теб да се върна по залез.

Спокойно е в къщи. Нещата ти пазя.
И падна ми горното зъбче, отдясно.
Подстрига ме баба - в яката ми празно е,
но някак, че пак съм момиче е ясно.

За татко какво да ти кажа? Тъгува.
Понякога чувам да плаче оттатък,
но не и пред мен - от сълзите срамува се -
за силните те са голям недостатък.

На никой не казвам, че идваш при мене,
че тук като ангел говориш ми вечер -
дали ще повярват? А аз с нетърпение
за миг да порасна опитвам се вече.

През всички години набързо да мина
и ангел да стана, щом бъда голяма
(деца да не вземат каква е причината?!).
И някъде там да сме заедно, мамо!..

Прибирам се - тъмно е вече в листата
и в църквата всеки прозорец угасва.
И утре ела! Ще те чакам в душата си -
ще видиш пред теб как за миг ще порасна!