автор: mi_me_to

Завърши като ден.А носеше на светове -
звездните със стъклени врати.
Прозират.Няма никой.Едно дете.
Да стой на пръсти може.И не може да лети.


Не бе сега, не бе и тук, където да се случи.
Суеверни /откога ли/ станали ми чудесата.
Спря на точният миг, взе и да се лута.
Ни да се върне, ни да тръгне на някъде.

Дреме по стрелки, те зачеват му посоки.
И верните неверни са, разглезени от сънища.
Събуждам се... Още е наоколо.
Пътят за бягство все никъде свършва.

За да му обещая, нов, за да е южен.
До крачка се настигам.От умора ми омеква,
последната - недовършена е все, и боязлива.
Север е .Топлината се топи като надежда.
На мен ми е мастилено.На него сиво.

Завърши като ден.Какво като е свят.
Звездни прозорци, стъклени врати.
Прозирам.Без да се прогледна.
Довреме изхода е сляп.
Но колкото и
да стоиш на пръсти -
не може да летиш.