автор: devita

Студът пронизваше всяка част от телата им... Нямаше никой друг...само те .. 4 точки в далечината...
Малки... движещи се бавно. Все едно бяха поток в своя край, когато става толкова малко, че се попива в земята около себе си... А всъщност, това бяха човешки същества.. Бяха се заели с една изключителна задача, за която се изисква не само кураж, но и много добра подготовка... Бяха тръгнали да изкачват Ношак – най-високият връх в Афганистан... А той беше над 7000 м... Това беше тяхната мечта и най-накрая са по своя път към върха, към сбъдването на желание, крепило ги години наред... Вдъхваше им сила...Искаха да достигнат върхът, дори да бе последното нещо, което ще направят... Искаха да се изправят срещу най-големите си страхове..А също и да се отърват от тях... Защото там нищо нямаше значение. Светът беше в краката им, но те не се чувстваха господари. Нямаха това право.. иначе щяха да загубят себе си, преди да са Го достигнали....

Планината в своята величина изглеждаше като опъната палатка.. неизгладена по ръбовете, с много гънки из цялата й дължина. Стръмните върхове не позволяваха дори снежната покривка да се задържи.. Така приличаше на шарена завеса, изтъкана от черно-бял шоколад, който примамва всеки “клиент” да вкуси от нейните блага... Беше измамила много души по този начин..., защото външният вид лъже.. А под суровата външност не се криеше нищо друго освен още по-сурова сърцевина..

Терик бе пръв, водеше своите приятели...На него се беше паднала честта да издълбава в снега стъпките.. Стъпките, които щяха да го доближат до неговата цел.. Времето при тях бе спряло. А болезненият вятър безмилосно удряше лицата им... възспираше движенията на телата им...Правеше го почти невъзможно да се движат.. Но никой от тях не се отказваше...

Бяха изморени, последната почивка беше преди 12 часа, може би, никой не помнеше вече. Единствената им мисъл бе тяхното оцеляване. Раниците на гърбовете им тежаха сякаш вътре беше пълно с камъни...Сигурно повече отколкото теглата им, но в тях бе всичко нужно за пътя.. Храна, вода, въжета, палатки... Като че ли животът им се състоеше буквално от товара на раменете им и тяхната мисия.. Да, това беше мисия за тях – най-нужната досега.

С мъка забиваха в снега, но без това биха били прашинка, отнесена от страшния вятър...Терик обаче усети, че темпото забави своя ход.. Не можеше да продължи така...Трябваше да намери къде да починат..за 1 час поне...защото знаеше, че приятелите му не бяха така силни като него... Не можеше да застрашава живота им повече отколкото вече беше застрашен... Повървяха още 200 метра... и откриха леко закрито местенце, приличаше на навес..само че от лед... Перфектното място за почивка от убийствения преход...Така щяха да могат да продължат скоро и да бъдат все по-близко до своята мечта... А вече бяха минали доста.. Оставаше им малко - около 1500 м, които бяха все по-стръмни и страшни.

Терик подаде на Мелек малко вода, нейната беше отдавна свършила. Тя беше единствената жена в групата им. Но беше смела колкото останалите, че и повече... Отначало не искаха да я вземат с тях, страхуваха се да не я загубят..Тя бе вярна приятелка, не искаха да й се случи нещо... Но всъщност, се страхуваха, защото бе жена... А нея това я дразнеше. Кураж не й липсваше... често се случваше да бъде първа в начинанията, с които се заемаха.. И ето я тук, сред своите прители, правейки това, за което бе мечтала от младини..
Игор се казваше третия от компанията. Също като името си, той бе висок като исполин.. Беше горд мъж на около 35.. Но и най-особеният сред тях.. Често пъти мълчеше, само слушаше... Докато не кажеше нещо, което вдъхваше уважение със своята яснота и сила, които струяха от гласа му..Тогава всички приемаха думите му. Не, че не смееха да му се опълчат, просто знаеха, че е прав.. Имаше само един-единствен път, когато не го послушаха...и това беше сега. Той искаше да изчакат с тръгването, да го отложат с няколко месеца, защото предчувстваше нещо, но те бяха твърдо решени. Все едно четирима човека, които се намират на кръстовище, всеки твърдо решен да продължи своя път... Но той не ги изостави, въпреки своите съмнения, искаше да бъде с тях...
Последният от тяхната компания бе и най-младият – Карим. Неговата душа бе все едно струните на арфа, а сърцето му Орфей... А той свиреше ли, свиреше през целия си живот песни за любов и красота... Карим бе свободен по душа, грижите сякаш подминаваха целия му живот, защото получаваше всичко, което бе желал..Но никога не искаше много.. Това го правеше прекрасен човек....

Почивката свърши. Бяха останали с 30 минути повече от предвидените 60.. Тръгнаха по своя път отново, но сега бе още по-трудно. Пътят бе по-стръмен, а краката им тежаха все повече... Терик задълба за пореден път, когато нещо го дръпна прекалено силно назад. За момент се хвана, но беше твърде хлъзгаво и не успя.. търколиха се надолу. Оказа се, че Карим бе загубил съзнание от прекалено ниското ниво на кислород.. и се бе струполил в снега.. Това е било достатъчно, за да се опънат въжетата, с които бяха свързани и да ги повлекат всички надолу.... А надолу беше пропаст.. Огромна... Така далечните точици приличаха по-скоро на падащи звезди, които виждаме само за секунди и после се губят в пространството. В един от най-важните моменти Игор успя да забие своя нож в леда...Мелек и Терик също го направиха...и благодарение на това не полетяха в пропастта. Обаче Карим висеше над нея и това бе ужасна тежест за своите приятели..А не беше в съзнание.. Тримата викаха с всичка сила, надявайки се, че ще се съвземе.... Бяха на косъм да паднат... Трябваше да се покатерят по леда, но нямаха сили.. Така в един момент, когато всички гледаха към Карим с поглед, който би покорил душата дори на най-суровия владетел.. те видяха го как отвори очи. В гласовете им се усети радостна нотка. Но само Карим знаеше какво му костваше това. Нямаше силата да се покатери, висеше във въздуха, а чувстваше, че не му остава още много въздух. Игор му подаде ръка да я хване, но той...
За миг чу нещо... една мелодия, която стопли всичко....която го изгори с най-прекрасната топлина досега.. Той чу това, за което всички му говореха – арфата.... Тя беше в съзнанието му... и беше знакът, който някога бе очаквал. Не покоряването на върха бе истинската му цел...Но той не го осъзнаваше досега. Така в този проблясък време той знаеше какво трябва да направи... С последните си сили извади от якето джобно ножче... Погледна своите приятели, прошепна с усмивка на лице, че им благодари за всичко... и сряза въжето... После полетя в бездната, без да чува крещенето на своите приятели, които с ужас го наблюдаваха.. Той чуваше арфата и този миг бе вълшебен... И така се изгуби... в тъмнита...

С малкото останали сили тримата се покатериха и се озоваха легнали в снега... Беше ледено студено, но техните опити за спасяване, ги сгряха... Дишаха тежко.. Сълзи се ронеха от лицата им.. но за кратко време се превръщаха в снежинки... Все едно ножът, с който Карим сряза въжето се забоде дълбоко в сърцата им и алена струя кръв течеше из цялото им тяло..обагряше дори съзнанията им.. Така се чувстваха..нито един от тях не можеше да помръдне от болка...

Настъпваше нощта, още по-сурова от деня, защото слънчевите лъчи бяха изчезнали... Само луната, която беше пълна.. озаряваше върха.. Беше ясно поне тази вечер, нямаше мъгла.. Сякаш времето реши да ги улесни поне в една насока..

На сутринта трябваше да продължат. Дължаха го на Карим, дължаха го на себе си... и всички други, които биха се осмелили да тръгнат по техния път. Оставаше малко, знаеха го...усещаха го с всяка изминала крачка, чувстваха го с всеки удар на сърцето си...

И ето, че бяха горе. Върхът Ношак – най-прекрасното нещо, което са виждали някога. Безброй радостни трепети преминаваха през телата им...Душата им ликуваше... но с тъжна нотка. Не беше минала дори минутка, в която да не се сетят за Карим. Извадиха знамето и заедно го забодаха там...и точно на това място те си обещаха едно нещо – никога да не забравят какво е приятелството и какво значи да имаш някого до себе си, за когото би бил готов да дадеш живота си.. Обещаха да разказват за своя приятел, който бе изтъкан от най-нежните и красиви цветя на Земята.. Обещаха да не се погубват в бездната на самотата и тъгата... Заедно...заедно щяха да Бъдат...

--------

Понякога, за да постигнеш нещо, не е нужно да погубваш себе си. Обикновено отговорът е скрит в самите нас и просто чака подходящият момент, в който ще ни се покаже... Но за да го разберем – трябва да се отдадем на светлината..