автор: jandra

...
Дамиен,
измислен от една недорисувана картина
когато нямам нужда от мъже
които се притискат до ръката ми
мъже с шаблонни имена
и с мисли - щампи
които приближават прекалено
и тежко се надвесват над очите ми,
държат ги винаги отворени и пълни с кръв...

А само ти умееш да ме караш да ги затворя...
без усилие
безмълвно
искрено
и да ги вземеш после
за да те намеря пипнешком...
крачката да ми се струва страшна като падане


Какво сме ние, Дамиен
отново всичко си е същото,
напъваме, издишваме и вдишваме
но не излиза нищо...

Защото вкарваме единствено от въздуха
защото всичко съществуващо е въздух
когато стигне надълбоко, така боли
боли като умиращ славей,
който сякаш
иска
да се върне истинската ни любов...
Но тя не същствува всъщност...


Какво си ти
парче от всички преминаващи мъже
откъснато болезнено
с насмешка,
дори с безчувствена ирония...
Самотна ли си...
Не, не съм самотна, аз съм самотата....

на път дори да взема своите въпроси
изстъргани и бели,
зародиши на истината
ще нося и една от твоите усмивки, Дамиен
прозрачна, малка като нещо нереално...

но никога не мога да призная, че още си в писмото ми
на изхвърления лист написах някога
това което не мога да ти кажа
завинаги се свих в обшивката на спомените
когато върху мен иглите щракаха
и кърпеха каквото е разтворено

А през прозореца отлиташе дъжда
и гълъбите бяха остарели
коварно бяха закъснели за полети
уморени бяха спрели на перваза
за да бъдат вкаменени за секунда от този перверзен свят...

Не бива да е тъжно от глупава романтика
когато има толкова любовни сериали
Чуй това, те никога не свършват...

Латерната подръпва забравена мелодия
от скърцаща пружина
А тънка белерина протяга единствената си останала ръка
за да не спира танцът никога...
Но е било толкова отдавна...

А беше само за секунда, Дамиен...
Ти беше само една секунда от остаряващото време...
но беше повече от всички изминали години...
и затова така не искам да те пусна да отплуваш...

самотен...

да те погълне
тълпа от хора, полудели от поезия
разгърдени, зловещи,
съвършена имитация на болката
и килограми празни листове,
потънали в червило и сълзи...

Какво ми казвате със тези празни думи,
аз даже повече обичам неразтворените пликове
дори и невъзникнали въпроси
които носят само полъх
а всъщност са мълчание...
Дори и някой да умее, да може да напише
и повече
отколкото да понеса
и даже малко от отровата за взема за път
пак ще дам живота си за него

А колкото до думите, за тях бих дала
само речник,
за да се огледат и да видят колко точно са клонирани
и колко много влюбени са в себе си
и да се гледат дълго
в преминаващата тъмнина

Дори да вземат името ти, Дамиен
да го извадят от гърдите ми
да го надраскат с прекалено много думи
да го обичат прелестно сладникаво
и да го мамят с галещи езици...

на мен ще ми говори повече мълчанието
и ветровете, които единствено умеят да те настигат...
мой изгубен и забравен Дамиен..

А ти си толкова далече,
започнат
бял
неизвървян
несъстоял се
свит
самотен малък ъгъл
в стаята

дори и аз съм толкова далече от себе си...