автор: Remembrance

Голямата птица го видя веднага, след като той излезе навън на двора. Тя усети и когато той се приближи към нея и без да чака покана, тя го сграбчи както първия път и го понесе в полет.
Отново той усети как вълшебни думи, описания и усещания започнаха да обливат ума му. Този път като че ли настроението му беше по-приповдигнато, романтично, а дори и една малка доза героично. Прииска му се някак да изкаже всички тези напиращи думи, но бе изпълнен от свян в присъствието на голямата птица.

Но постепенно като че ли събирайки смелост за едно първо изречение, той сам се чу да казва:
- Ти си вълшебна... изпълнена с тайнственост и с несравнима красота...
Той усети върху себе си погледа на птицата. Тя нищо не каза, което допълнително го смути, но пък защо ли му се счу едно съвсем тихо „хммм”...

Той мълча, докато не пристигнаха на мястото. Щом се приземиха, той леко раздвижи схванатите си рамене и веднага погледна към лежащото тяло в снега. Този път то изглеждаше различно. Удивен, той се приближи и видя, че тя не бе така безжизнена. Спомняйки си думите на съдебния гид, той потърси с поглед наоколо място, където да я пренесе. Между няколко дървета наблизо той съзря подслон, направен от лески и клони, а отдолу бяха постлани шума и мъх. Той се наведе, подхвана тялото й, като направи всичко възможно косата й да падне назад и да види лицето и очите й. Тя изглеждаше като заспала и въпреки студенината на тялото й, не се виждаше предишния отпечатък на смъртта.

Под зоркия поглед на птицата той бавно се запъти към подслона. Ярка светлина заструи от ръцете му и започна да се влива в нея. Той се изпълни с вълнение, което едва удържаше. Обхвана го желание да я държи така и никога да не я пуска. Не искаше да е повече далече от нея, искаше да стои наблизо, да я гледа, да й говори...

Птицата забеляза това колебание в него и започна да маха шумно с крила. Това го стресна и той си спомни думите на водача. Измина бързо последните крачки и бавно я сложи върху постланата шума. Изведнъж чу малки стъпчици да се разбягват в гората. Това го уплаши и той се обърна към птицата, която го наблюдаваше внимателно.
- Чух нечии стъпки. Опасни ли са?
Птицата помълча за миг и после отрони с плътен гърлен глас:
- Малките помощници. Направиха подслона. Тръгваме.
- Не! – извика човекът. – Само един миг още!
Той се обърна и се взря в лицето на онази, чиято душа търсеше. Светлината, която беше излязла от ръцете му, беше разтопила целия сняг по тялото й. Той я зави наново с палтото си. Обзе го такъв копнеж да я целуне, че почти се наведе напред, забравил за всички предупреждения.

В същия миг с крясък птицата го сграбчи и полетя обратно. Започнаха да го обливат познатите вече усещания. Но този път намериха своя път навън в потоци сълзи, които се изливаха от очите му. Но това бяха сълзи на облекчение, които разтовариха душата му от огромния товар на събраната вина и болка. Когато стигнаха съда, неземен мир изпълни сърцето му, а лицето му излъчваше сигурност и спокойствие.

Когато кацнаха, той побърза да се обърне към птицата с въпрос.
- Моля те, кажи ми, ти била ли си там, където е душата й?
Птицата го погледна кротко и отново след миг на мълчание отговори бавно:
- Ти имаш дар. Говориш хубави слова. Когато летим, те стават вълшебни.
Младият човек отначало сбърчи чело, леко раздразнен от страничния отговор. След това помисли върху думите на птицата.
- Какво е значението на това, което казваш?

Птицата се поколеба за кратко, разсъждавайки явно върху сериозна мисъл. В същото време от сградата излезе гидът. Те се спогледаха за миг и той кимна мълчаливо. Тогава птицата се обърна към него и каза:
- Ще ти покажа нещо.
След това отново го сграбчи и го издигна нагоре във въздуха. Изкачваха се все по-нависоко, така че младият човек едва вече си поемаше въздух. И изведнъж се озоваха в едно невероятно пространство далеч над облаците, някъде там, където слънчевата светлина преминаваше в тъмния космос.

Отвсякъде започнаха да бликат като фойерверки блестящи думи, създадени от множество мигащи светлинки. Те се изписваха бавно в изречения на различни странни езици, като някои от тях бяха съвсем кратки, а други се изливаха в дълги пасажи.

Птицата долетя до едно малко изречение, скрито зад множество други ярки надписи и светлини. Младият човек ахна, откривайки там думите: „Ти си вълшебна... изпълнена с тайнственост и несравнима красота”.
- Това са думите, които казах, докато летяхме! Ще ми обясниш ли какво означава това?
Птицата тихо просумтя и измърмори:
- Светлинният ще каже. Аз не добре с думите.

Обратният полет още повече спря дъха му. Пикираха надолу към гората и накрая му се зави свят от скоростта. Едва успя да съзре част от цялата необятност на земите наоколо и стелещата се тъмнина в гората на сенките.
Когато се приземиха в двора, водачът ги очакваше. Той знаеше, че ще следват въпроси и чакаше търпеливо пристигането им. Веднага с кацането им той поде:
- Ти видя силата на вълшебните думи. Нека ти кажа за какво става въпрос. Докато лети с Птицата на талантите, човек разкрива своите дарби. Когато дарбата е слово, предназначена е за друг, и носи положително послание, тя бива изписана в небето; там този, за когото се отнася, може да я прочете. Това разбира се се отнася за душите на хората, така че там Тази, която търсиш, също може да види казаното от теб.

Младият човек възкликна:
- Аз попитах птицата дали е била там, където е онази, която търся...
- И тя ти е показала силата на вълшебните думи, които достигат до този, за когото са предназначени – довърши гидът.
- Удивително! Кога отново мога да се възползвам от тази възможност?
- Само когато летиш с голямата птица и когато прашецът от нея те посипе. Той отнася думите ти и ги изписва там, където ти видя. Но тези думи трябва да са истинни и да носят добро. Иначе нямат никаква животворна сила. Само човекът, за когото са предназначени, може да ги прочете и разбере. За всички останали изглеждат като на чужд, странен език. Това е място, където е достижимо за душата на Онази, която търсиш. Затова когато ги изрече, у нея имаше промяна. Тя знае, че я търсиш, и е спокойна.

Тук водачът направи кратка пауза и след това продължи.
- Моля те, внимавай, когато я посещаваш. Днес птицата е трябвало да се намеси.
Младият човек осъзна, че те си говорят мислено, без да промълват и дума на глас. Той се смути и промълви тихо:
- Понякога толкова искам да съм просто до нея... да я докосвам... да я пазя... да я утеша... Безсилен съм пред болката да стоя така надалеч...


/следва продължение/