автор: kia

„Разбираш ли, когато те погледна, виждам само мъж, който пие кафе” – каза тя на отражението в огледалото. Изпитана подготовка за неприятен разговор. Представяш си, че срещу теб седи не огледалното ти аз, а бъдещият ти съпруг. Получава се.
Извратеното въображение добавя набола брада по лицето ти, гъсти вежди и квадратна челюст. Почти реално. Или поне толкова, че да отгатнеш реакцията на въпросния мъж.
Как би отговорил той – зачуди се Х. Вероятно ще се усмихне леко подигравателно. С онази неговата запазена усмивка – прагматично изкривяване на устните, което го свързва здраво със земята, а нея праща в небето. „Но аз наистина съм мъж, който пие кафе, дете”. „Не” – ще продължи тя, „друго имах предвид...исках да кажа...” и тогава той ще я прекъсне: „Милиони мъже пият кафе. Аз просто съм един от тях”. След това отново ще забие поглед в учебника по икономика.
„Това е проблемът. Предполага се, че трябва да си единствен. Поне в моя свят” – ще произнесе финалната реплика Х. „Това е. Последните ми изречения са близо до съвършенството” – помисли си със задоволство и изпрати въздушна целувка на отражението си. И тук въображението й я заряза. Ръката и застина върху дясната вежда. Да я подрязва ли още или беше достатъчно? Няколко косъмчета все още развалят симетрията.
Пет години удоволетворяваща връзка приключиха заради парче олющен лак от педикюра на десния й крак. Чакаше най-спокойно светофарът да й намигне в зелено. Поканите за сватбата вече бяха в чантата й. Седмица до сватбата. Щастие и спокойствие. Мнооого се обичат. Или поне така си мислят. Той прагматик, тя въздух под налягане.
Тогава погледна съвсем безцелно към пръстите на краката си.”О, мамка му! Не издържа и ден!”. На показалеца на десния крак се забелязваше съвсем леко олющено място. Толкова леко, че само педантична кучка можеше да го забележи. Такива живеят предимно в рекламите.
Когато вдигна вбесен поглед, за да пресече, не успя да видя годеника си. А той стоеше точно пред нея, на отсрещния тротоар. Чакаше я в кафето с вече поръчано кафе за нея. Сети се да вземе и от онези кроасани - с много шоколад и допълнително гарнитура от пресни ягоди.
Трябваха и няколко минути, за да различи познатото лице сред десетки други. Когато най-накрая очите й го откриха тя видя само глава, която отпива от чаша кафе и внимателно поставя в устата си парче кроасан. Да, главата й беше позната. Обаче не беше главата на нейния годеник. Това си беше просто нормална човешка глава, която доста приличаше на другите в кафето.
„Добре. Само спокойно. Нормален пристъп на паника преди сватба. Ще премине”. Не се получи точно така. Докато обсъждаха последните детайли около събитието, тя успя да завърши съвместната им история без негово участие, мислено. А защо да продължаваш връзка, която вече си приключил?
Гледаше го, усмихваше се и през цялото време така и не разбра какво прави тази глава с кроасан в устата в нейното лично пространство. Тази глава би могла да е главата на старо гадже, стар приятел, познат от детството, но не и на бъдещ съпруг. Прекалено шумно преглъщаше. Прекалено малки глътки отпиваше, хапките му бяха като за стриктна диета. Що за мъж е това? Подразни я движението на слюнка в устата му. Чуваше как секретът се омесва с хапките кроасан, за да ги превърне в каша. Успя да сдържи отвращението си. Но решението й беше непоклатимо – утре ще му обясни, че сватбата трябва да се отмени. Ще му каже, че е глава, подобна на останалите и няма място в живота й като съпруг. Той ще я разбере. В крайна сметка решението й е прагматично – съобщава му цяла седмица преди церемонията.
Усмихна се срещу огледалото. Напрежението й понамаля леко. Да, разговорът няма да е приятен. По-неприятно обаче е да живее вече изживяна история. С рязко дръпване премахна и последния дразнещ косъм от веждата.
Терефонният звън й докара ускорено сърцебиене. С леки подскоци, за да предпази прясно лакираните си нокти на краката, се озова до телефона и натисна високоговорителя.
- Да? – провикна се в слушалката.
- Госпожица Х? – попитаха от другата страна.
- И да търсите друга, ще получите само мен – развеселено отвърна госпожицата.
- Неприятно ми е да ви го съобщя, но господин Д. е в болница. Ваш годеник е, нали? Той ни помоли да се свържем с вас.
- Кога ви е дал моят номер? – разтревожено попита тя – и какво се е случило. Някаква буца заседна в гърлото й. „По дяволите! Искам въздух”.
- Даде ни го половин час преди да умре. Моите съболезнования. Не успяхме да го спасим – припряно поясняваше медицинското лице, очевидно неопитно в съобщаването на скръбни вести.
Гласът му заглъхна в очакване на реакция от нейна страна. Измина около минута мълчание. Главата й бе празна откъм съдържание само миг. Преди мъката да захапе съзнанието й въздъхна облекчено: „Един проблем по-малко. Какъв късмет само! Днес е моят ден!”. След това я посетиха сълзите, които не проля на погребението. Накрая я нападна вината от собствените й мисли. Мъката, така и не дойде.