Спътниците прекараха нощта в стаи наблизо. Човекът беше учуден от факта, че имаха място за преспиване в Съда. Но водачът обясни, че много хора идвали отдалече и имали нужда от почивка преди да навлязат в същинските си задачи. Множеството изпитания и проблеми, които преживявали преди да дойдат на това място, ги били довели до изтощение. Гората на сенките изчерпвала бързо техните сили.
Стаите бяха скромни, но много уютни. Мека светлина се стелеше около стените и леглата, а завивките бяха топли и пухкави. Сънят им мина в нежни аромати и усещания. Всички се насладиха на почивка, която не бяха получавали отдавна.
Рано сутринта водачът събуди Носителя на ключа. Той скочи бързо от леглото и започна да се приготвя. Знаеше какво го очаква и бе нетърпелив. Водачът се обърна към него и попита:
- Знам, че те вълнуват много въпроси. Мога да ти отговоря на няколко, докато излезем навън, където те чака голямата птица. Нека преди това и да закусим заедно. Ще имаш нужда от силна храна.
Те излязоха от стаята и отидоха в малък салон. Там Носителят видя своите спътници, които бяха заедно на една маса и усмихнато му махнаха с ръка. Той им отвърна, но заедно с водача се уединиха на отделна маса.
Гидът се взря в очите му за момент и каза:
- Има нещо важно, което трябва да знаеш, продължавайки напред по пътя си.
Човекът повдигна въпросително вежди, докато отхапваше от ароматни топли кифлички.
- Тук е последният миг, когато можеш да се откажеш от тази задача. Можеш да си тръгнеш и никой няма да ти търси отговорност. Но продължиш ли напред, ще навлезеш в места, където ще се искат от теб достойни дела. Тук вече няма място за страх и колебание. Искаш ли малко време, за да помислиш?
Човекът поклати глава отрицателно.
- Аз вече реших. Нямам за какво друго да се сражавам в живота си. Животът на Онази, която търся, както и съдбата на децата на Избрания, са единственото, което ме вълнува сега. Искам да помогна за тяхното спасение. Знам, че съм слаб обаче – нямам нито достатъчно опит, нито знания. Не знам дали ще се справя.
Водачът приведе светещото си лице напред.
- Имаш чудесни спътници. Там, където ти не можеш да се справиш, се осланяй на тях.
- Оставам с впечатлението, че ми предстои доста дълъг път – продължи човекът. – А аз мислех, че всичко ще свърши бързо... Колко време е нужно, за да извърша задачата си?
- На подобен въпрос винаги имам един отговор: и повече, и по-малко, отколкото очакваш. Бъдещето зависи от теб и всеки един, замесен в него. Някои дни ще са дълги като сто, а други няма да и усетиш. Докато обаче в теб гори желанието ти да успееш, не осъществяването на целта, а пътя на постигането й ще са най-сладки. Затова времето не е от значение, а това, което живее в теб. То ще ти дава и смисъл, и надежда. Пази всеки един вълшебен миг и той ще ти дава сигурност и топлина в студените и мрачни места.
- Имаш ли други въпроси, - допълни водачът – защото нямаме повече време сега, да вървим към двора, по пътя ще говорим.
Докато ставаха и излизаха от залата, човекът се замисли. За кратко поглеждаше към скромната, но сериозна и удобна вътрешна подредба на съдебната сграда, но после се връщаше в размишления за преобърнатия си живот, за неочакваните събития, за неповторимостта на изживяванията.
- Знаеш ли, - обърна се той към светлокосия мъж, - май никак не мога да си обясня състоянието на Онази, която търся. Нито мога да си обясня отношението си към нея. Преди всичко ми изглеждаше някак по-лесно – и сме се карали, и сме се разбирали добре... но в крайна сметка тя си остана за мен загадка. У нея много неща ме привличат, но други ме плашат. Понякога съм като омагьосан от магнетизма й, друг път ми се иска да стана и да си замина!
- Ох! – изпъшка изведнъж човекът – това всъщност беше преди, сега даже не знам какво става с нея!
- Виж, - намеси се водачът, докато вървяха по дълъг коридор, - срещата ти с тази, която търсиш, е съдбовна. Тя е отделена за важни дела и над нея винаги е бдял Избрания. Тя има специална мисия, тя е от Виждащите, и в това се крият странните й състояния понякога. Сигурно те са те плашели. Но по-скоро е трябвало да намираш сигурност в тях – тя е виждала неща, скрити за другите; неща, които са се случвали постепенно. И е била самотна в това, защото никой не я е разбирал. А и тя самата е растяла в тази дарба и не винаги е знаела как да я обясни. Сега времето е много важно и вие сте избрани да участвате в специални събития. Нека това е приоритет номер едно във всичко, което правите. След като всичко свърши, Избраният ще ви дари с прекрасна почивка, с уют и радост. Дотогава обаче, ще се наложи да се сблъсквате с лишения, с тъга, с болка и разочарование. Дръжте се един за друг и не позволявайте избухливост или нервност да развалят взаимоотношенията ви.
Водачът спря за момент и погледна младия човек изпитателно.
- Носителю, знай, че тя е покровителствана от Избрания и Той не дава на всеки да е част от живота й. Затова бъди внимателен и отговорен. И я пази докрай.
Очите на младия човек се насълзиха и той видимо посърна.
- Ако бях останал с нея, ако не бях я оставил тогава, сеха щеше да е жива... Аз съм виновен и отговорен...
- Не! – отсече водачът. – Ти нарочно бе отделен тогава, за да може да стане това, което стана. Това е част от нейното дело и така трябва да е. Но сега ти трябва да се погрижиш за нея и да откриеш душата й.
- Но защо да я откривам аз? Та нали всичко е било предвидено? Знаело се е предварително! Тя си изпълнява задачата и какво ли още не – каза припряно и почти ядосано човекът. – За какво съм ви аз тук? За нищо!
Водачът го спря, допирайки рамото му. После докосна сребърния ключ на врата му, който леко мъждукаше в сумрака на коридора.
- Само ти имаш ключ към сърцето й. Само ти беше предвиден като човек, който тя обича. Само ти ще изпълниш задачи, които и тя няма да може. Търсейки нея, ти ще извършиш и своето призвание. Понякога дори може да се окаже, че тя е пострадала, за да може ти да осъществиш своето дело. Всички вие заедно ще осъществите едно важно поръчение и мястото на всеки е уникално по своята значимост.
Тези думи докоснаха младия човек. Той като че ли възвърна куража си. Те продължиха бавно напред към изхода. Когато излязоха на двора, видяха голямата птица, която кротко стоеше в един ъгъл и изглеждаше спокойна като у дома си.
- Един последен въпрос – обърна се човекът към водача.
Той кимна и отвърна:
- Казвай, но накратко.
- Как да се грижа сега за тялото й? Знам заръките, но съм изпълнен с толкова болка, гледайки я така просната в снега, безжизнена и смръзнала!
- Можеш да я преместиш. Ще ти бъде показано къде. Но повече не я докосвай днес. Самото преместване ще затопли прекалено тялото й и ще стане опасно за душата й. Ако имаш други въпроси по пътя, задай ги на птицата.
- Тя говори? – учуди се човекът.
- О, да, когато е необходимо. Но говори малко, само по спешност. Хайде, върви, пак ще се видим и ще говорим. Върви!
/следва продължение/