автор: sheherezada

Мъжете ли?Хм.Те са досущ като котките.Знаят да се умилкват, да мъркат.
Е, има и такива,
които не го могат, но повечето намират път към мен чрез думите.Колко му е да закърпиш един
лаф.Малко са обаче тези, които задълбочават, без по време на разговор да преценяват с око
кой размер сутиен нося, как ли ще ми стои едно чисто ново сатенено бельо или пък да си ме
представят гола, елегантно поднесена, като пуйка на връх коледа.Нямам много възможности да
разговарям напълно свободно, без да се почувствам омърсена, с тях.Един на милион.И все пак,
мисля, че не е невъзможно.Какъв оптимист съм, а?
Някои може да ме помислят за луда, но всъщност може да се случи.С мен се случи.

Всеки път се срещаме напълно случайно, докато просто не реши да ми вземе номера.Да, то нали
така се почва.Обаче старта е странен.Нали се сещате, намесена е сегашната бивша, която му
увисва на врата всеки удобен момент, като ръждясал, но любим ланец.А той е просто мъж със
слабости и нужди.
Чувствам се препъната, но не и пребита.Все още не.Имам достатъчно търпение, за да си позволя
да стигна по-далеч, макар че едва ли си заслужава.
Неговите мисли са просто двузначни, никога не излизат изцяло на повърхността, разкрива
точно толкова, колокото е нужно да ме запали и ме оставя да откривам алтернативни маршрути до сърцето му,
въпреки, че аз съм вече част от живота му и имам отредено място на скамейката, макар да не
е най-високото.

И спирам до тук.Не му говоря.Не му пиша.Внушавам си, че не изпитвам това, което изпитвам,
че не се чувствам измамена от самата себе си.

После затишие.По време на затишието - лек трус от обаждане, раздразващо любопитството ми.
Без колебание просто се съгласявам с чутото.И ето.
Пак се случва същото.Аз и той.В една стая.Легло.И тишина.
Единственото, което се беше променило, е усещането, че разговорите помежду ни ставаха всепо-трудни.
Резултатът е ясен.Един или двама не напълно влюбени, но привлечени от тази абсолютно детинска
игра.

А краят ще дойде сам.
Като по ноти.