автор: Hank_Moody

Имаше две глави на раменете си. Някаква мутация, предполагам. Едната винаги беше килната настрани и сякаш гледаше със съмнение и недоверие околните.
Детството му, как мислите, беше ад и веднъж дори една учителка искаше от директора на училището ни да го изключат, защото смущавал нормалното протичане на занятията. Деветгодишният Моузес застана пред бюрото на директора и се уригна шумно. Избраха му прилично дебела дрянова пръчка и го накараха с дясната си ръка да удря пръстите на лявата. После смяна. Не бях там. Той излезе на двора на училището и припадна. Вътре през цялото време бил усмихнат. Моузес Змеят – защото беше всъщност триглав, ако броим и атрибута му. Родителите му го водиха по какви ли не доктори, но повечето казаха, че ако допълнителната глава бъде отстранена по оперативен път, не се знае как ще го понесе тялото на Моузес. Затова той си остана такъв. В пубертета вече всички бяхме свикнали с него, той със себе си – тройно. Купуваше си някакви пуловери, които бяха с по-широко деколте и му бяха много удобни. Играехме покер и много внимавахме той да не наднича в картите ни, а той се шегуваше, че ни гледа с четири очи.
Тук трябва да продължа да пиша и да ви разкажа някаква тъжна история за прекрасния Моузес, който накрая да умре и вие да се удавите в сълзи за двете му три глави. Но истината е друга. Сега Моузес е много далеч от тук. Още като малък се научи да ходи на ръцете си и когато навърши деветнадесет, тръгна така, на ръце, и оттогава не съм го виждал. Някой ми каза, че живеел около морето и на ръце тичал след чайките рано сутрин, преди изгрев. Умен е Моузес, поне двойно по-умен от теб и мен. Чете “един Джак, който не е Даниелс, но е Керуак”, слуша ранните албуми на Майлс Дейвис и обича да пие ананасов сок. И това е прекрасно, защото така Моузес е щастливото дете на Вселената.
Сигурно изобщо нямаше да се сетя за този добър приятел още може би година-две или повече. Но когато синът ми тръгна на детска градина, още на първата седмица учителката му обезпокоена показала на съпругата ми първата му рисунка – надраскано със син флумастер човече с две глави. Три, поправих я, когато ми разказа, а тя ме погледна учудено. Скоро малкият Джио започна да рисува въпросните фигурки навсякъде: по тертадки, по тапетите в стаята си, по ръцете и лицето си. Питах го защо. Каза, че чичкото е много странен и забавен. Съпругата ми сериозно се притесняваше, заведе Джио на детски психотерапевт с надеждата всичко да утихне с времето. Лекарят каза, че момчето е удивително интелигентно за възрастта си и съвсем не забелязва някакви психически отклонения. Успокоихме се, но рисунките не престанаха. Напротив – умножиха се. Джио растеше и се развиваше, а фигурките на синьото двуглаво същество ставаха все по-реални и по-изпипани. Съучениците му страняха от него, въпреки че беше хубаво дете, спортуваше и се обличаше общо взето като приятелите си. Бях си наумил да си взема отпуск и заедно с него и съпругата ми използваме пролетната му ваканция и да идем на планина. Искаше ми се да поставя Джио в една среда на космична енергия, където той да може само да чувства, без да мисли. Учителите му го смятаха за гений, защото решаваше математическите задачи на ум за секунди, а после отново рисуваше. Турско сини силуети, които ме гледаха двойно, страшно и имаха незададен въпрос в очите си.
Беше сутрин, а същия ден по-късно щяхме да заминем за планинската хижа. Аз, както обикновено, закъснявах за работа, но се отбих в стаята на Джио да му кажа чао и да се разберем в колко часа да го взема от училище. С изненада установих, че вече беше тръгнал. Нямах време за суетене, взех си куфарчето и забързах към колата. Някак успях да се измъкна от сутрешното задръстване чрез малко обиколни пътища и пристигнах навреме. Вече бях подредил папките на бюрото си и четях някакъв текст на компютъра, когато телефонът иззвъня. Силно разтревоженият глас на някаква учителка от училището на Джио се осведоми дали съм неговия баща и когато отговорих утвърдително, ми заповяда веднага да отида там. И прекъсна връзката. Поставих слушалката на мястото й леко възмутен от подобно поведение, но усетих как пръстите на ръцете ми изстиват, а пулсът ми се ускорява. Забързах.
Училищният двор беше пълен с деца, учители и случайни кибици. Разбутах гъстия кръг близо до сградата и видях сина си. Неестествена поза. Кръв. Отворени очи. Усмивка. Гледах невярващо. Не заплаках, не дишах, не мислех. Хората около мен изчезнаха, а аз паднах като покосен върху изкривеното тяло на Джио. Лежал съм там дълго. После ми разказаха историята: Джио влязъл в салона по физкултура и заварил там три свои съученички. Не знам какво са си казали, но, доколкото разбрах по думите на родителите на момичетата, не е било нищо агресивно. Точно това отваря загадката. Джио изнасилил и трите. Никой не ги чул и видял. Докато оправял едната държал другите две здраво и настоявал да гледат. Тринадесетгодишният ми син оставил съученичките си полумъртви от ужас и болка и се затичал към последния етаж на училището. Учителката от съседната стая припаднала, когато видяла младото момче да отваря прозореца с усмивка и да ходи на ръце по перваза с емоцията, с която тя си сипва първото кафе сутрин. После скочил. Анди Уорхол казва: “Любимата ми скулптура представлява солидна стена с дупка в нея, която да очертава пространството от другата страна”. Този полет трябва да е бил спасителната дупка за Джио. Съпругата ми не можа да понесе всичко това и почина от инфаркт няколко дни след инцидента. А моето умопомрачение ме поведе с автомобила ми към морето. Исках да го намеря, толкова искам да го намеря.
Моузес, приятелю, защо взе сина ми? Защо побърканият ти двоен мозък по някакъв начин го докосна и материализира сините човечета, изнасилването и ходенето на ръце? Нямам какво да губя, Моузес, разбери го. Идвам към теб. Вече няма къде да бягаш след всички тези години. Този път аз ще плюя в лицето ти, отново и отново.
Ще те осиновя, копеле мръсно. Любими мой Моузес.