автор: papacot

Стените на сгърчена стая отвори,
а покривът литна високо, нагоре.
И в тежко хоро се преплетоха клони
на явор и шипка, на вишна и орех.

И в песен се скриха родопските чанове,
преди да им срежат езика езичници.
Водата се втече в кръвта му мълчана –
да мие сълзи от горчиво момиче.

Но гайдата – тъжен търбух и ручило –
душата му гълташе – на пресекулки.
И Господ, унесен, лениво мълчи тук –
и слуша ранимия свят на светулките.