автор: Remembrance

Влизайки навътре в гората, той се озова пред кръстопът, на който имаше различни табели. Докато успее да разчете и една, около него се разтичаха много хора и деца.
- Съдът! Ще заседава съдът! – викаха мнозина.
Те всички се втурнаха по една от пътеките и той реши да ги последва. Догонвайки ги той настигна едно около петнадесет годишно момче.
- Хей! Привет! Какво става? Накъде сте хукнали всички?
- О, явно си нов – извика момчето на пресекулки. – Отдавна съдът не е бил свикван, поне аз не си спомням такова събитие през живота си!
Те продължиха да тичат, но човекът реши да поразпита повече.
- Защо се събира съдът? – извика той, за да успее да бъде чут насред голямата шумотевица в тълпата.
Момчето отговори задъхано:
- Извършено е престъпление! Ще разглеждат делото!
- Престъпление ли? Кой е извършил престъпление?
- Не знам и аз, но ще науча! Толкова е вълнуващо, защото отдавна чакаме някой да направи нещо срещу злите дела тук!
- Всички ли хора са от гората на сенките?
- О, не, някои научиха сега и идват от всички посоки!
- А ти, ти откога си тук?
- Аз ли? От скоро – може би година две...
- Година две? Това е ужасно! Особено за дете!
- Така е, но бях принуден. Едвам се отскубнах!
Човекът хвърли поглед към момчето, докато напредваха по пътеката. Мило, синеоко момче, не много високо, но слабо и изпито. Вълнението беше зачервило бузите му, а очите му блестяха.
Скоро всички забавиха ход, а пътеката се превърна в голям път и скоро навлязоха в един град с огромни, студени и каменни сгради. Докато вървяха, човекът реши да продължи разговора си.
- Извинявай за любопитството, но кой те доведе в гората?
- О, едни ужасни хора. Пишеха се за мои близки, но всъщност ми причиниха само зло и накрая ме изоставиха. Бях решил да напусна това място, но срещнах други момчета като мен и реших да видя какво ще стане с тях... Така се посъбрахме една малка банда и се учим да оцеляваме.
- Но защо не излезете от гората?
- Защото има още като нас. Не искаме да ги изоставим. А ти? Ти какво търсиш тук?
- Аз търся един човек.
- Отдавна ли е тук? От лошите ли е?
- О, не. Всъщност мисля си, че с нея се е случило нещо подобно на теб...
- Жена? – подсмихна се момчето. – Че какво можеш да очакваш от една жена, освен проблеми...
- Защо мислиш така? – учуди се човекът на младия си спътник.
- Имаше една важна жена в живота ми и тя ме изостави. Става въпрос за майка ми или каквато там се нарича. Защото всъщност само ме е родила, та не знам, нещо не ми идва да я наричам майка. Та какво добро да очаквам от тези префърцунени същества, дето само знаят да се оплакват, да правят фасони и след това те изритват на улицата! А не стига това, ами и даже се пишат за жертвата, колко били нещастни! Мразя ги! – извика момчето.
Човекът се стресна. Не беше очаквал подобна крайна реакция.
- Но не стига и това - продължи момчето, - не стига, че те нараняват, че те отхвърлят от живота си, ами продължаваш да копнееш за тях, за вниманието им, като последен глупак!
- Разбирам те, - прекъсна го човекът, - но не всички са такива. Жените са различни, така както и всички хора са различни помежду си.
- Мислиш ли? – недоверчиво попита момчето. – Аз не съм срещнал досега ни една свястна. Всички идват и си отиват, а след тях – погром.
- Млад си още. Ще я срещнеш.
- Коя ще срещна? Говориш все едно е някоя определена жена.
- Ами да. Ще срещнеш онази, единствената. Твоята половинка. Тя ще измие всичките ти рани, ще избърше сълзите ти с косите си, ще превърже душата ти с усмивките и смеха си.
- О, човече, колко поетично говориш. Не съм срещал такъв като теб досега. Може да взема и да ти повярвам – засмя се момчето. – Я ми кажи, да не би и ти да търсиш своята единствена?
- Не знам вече – натъжи се човекът. – Аз май много закъснях и мисля, че я загубих. Допуснах много сериозни грешки, докато бях с нея, а после стана много трудно и аз я изоставих... и сега дори не знам дали е жива.
- О, човече... Ти си направил обратното, не тя теб, а ти си я изоставил...
- Ами и така е, и не е така... Тя също ме остави, тръгна си по свои задачи, които в крайна сметка я доведоха тук в гората. И тук са я нападнали и тялото й е замръзнало, а душата й – не знам къде е душата й сега...
- Какво можеш да направиш? Можеш ли да я спасиш?
- Не знам. Но ще опитам – тихо каза човекът. Само тя ми остана на този свят. Ако не намеря нея, ще съм пълен неудачник.
- Ей, човече, ти много ме замисляш. Мен не ме бива много по женските въпроси, аз съм си добре с моите момчета – засега – но като гледам теб, започвам да преосмислям нещата. Много от майките им, на моите момчета де, са ги изоставили, но и те от своя страна са били изоставени по някакъв начин. Били са бедни, самотни, уязвими... Все съм си казвал, че това не може да е оправдание да изоставиш някого, но пък е достатъчна причина да се почувстваш много слаб и зависим, и да направиш погрешната стъпка...


/следва продължение/