автор: ToZero

Стоях в градската галерия и гледах картините на моя приятел. Понякога се отбивах тук. Имах нужда от това, не за да видя отново картините, а за да си припомня за него – изчезналия преди повече от десет години Дани.

Тогава аз бях последният който го беше видял. Цяла вечер бяхме прекарали двамата заедно, а на сутринта него вече го нямаше. Естествено бях арестуван и обвинен за убийство. Алиби можеше да ми осигури единствено човека, за чието убийство бях обвинен, но него го нямаше.

И той го осигури. От далечна страна пристигна една картина в пратка адресирана до полицейския участък. Специалистите бяха единодушни – картината бе нарисувана от Дани и то съвсем скоро. Така обвиненията срещу мен отпаднаха.

Той обаче не се появи и въпросите останаха. Къде беше отишъл? Защо? В онази далечна страна нямаше ли поне някой, който да го разпознае? А той вече бе известен, дори много известен.

- - - -

Дани така и не разбра, че има деца. Той изчезна точно след сватбата си и остави красивата си жена сама. Остави я и изчезна. Без да каже нищо на никого. А може би беше казал на някого. Или пък бе отвлечен. Може и така да е. Иначе откъде Дани щеше да знае кога е рождения ден на хлапетата, та всеки път им изпращаше своя картина, която те намираха в стаята си. А двете момчета-близнаци растяха умни и красиви за радост на майка си, но така и не бяха виждали баща си.

Спомням си как като малки бяхме неразделни с Дани в игрите и в училището. Точно по това време в някакво мазе, а може би на таван, бе открита картина от осемнадесети век, но добре запазена, придобила по-късно голяма популярност. В печата се водеха спорове за авторството на шедьовъра, но специалистите не успяха да стигнат до единно мнение нито за художника, нито за неговата школа.

Ние бяхме от първите, които посетиха галерията, когато изложиха картината. Училището ни беше наблизо и ние често я посещавахме. Спомням си тълпата, струпала се да види картината и как Дани ме издърпа най-отпред. Помня как той я гледаше дълго и прехласнато. Картината се казваше “Двете мадони” и на нея имаше нарисувани две млади жени, може би сестри. Нищо особено, ако питаха мен. Разбирам да имаше нарисувани ракети, откриващи нови светове, а така – за какво ли бе целия този възторг? Дани накрая само въздъхна и каза, че един ден и той ще рисува такива картини.

Оттогава той започна ду изучава рисуване. Той имаше талант и бързо овладя художествените техники. Започна да печели награди. По-късно стана известен по целия свят, галериите навсякъде търсеха негови творби. Интересът не престана и с изчезването на художника, дори в известна степен се засили, още повече, че негови картини се появяваха по мистериозен начин на различни места по света.

- - - -

Така отдаден на спомените не бях забелязал кога до мен се беше приближил един старец.

- Често идвате при картините на Данаил Пушин. Виждам, че ги познавате добре. Със сигурност обаче не знаете за лабиринта.

Старецът ми показа един малък лабиринт сврян в ъгъла на картината – просто няколко едва забележими щрихи. Старецът продължи:

- Този лабиринт е запазения знак на Пушин, неговия таен подпис. Той присъства под една или друга форма във всяка негова картина. На някои картини лабиринтът е скрит в листата на дърветата, на други – в шарките на дрехите на някой от хората, на трети той е просто незабележима част от фона, но винаги съществува. С този лабиринт е свързан изцяло живота на художника. Ще ти разкажа една невероятна история, за която можеш да помислиш, че е само бръщолевене на полудял старец, но ти препоръчвам да ù обърнеш сериозно внимание.

Старецът ми разказа една история пълна с неправдоподобни подробности от живота на Дани, каквито само един луд мозък можеше да измисли. Не знаех той ли беше лудия или аз, който го слушах. Някои от нещата в разказа му ме наведоха на една друга мисъл. Той знаеше твърде много за живота на Дани, неща които би могъл да научи само лично от него и то по времето, когато той вече бе изчезнал за света. Най-вероятно той беше един от похитителите му.

Аз трябваше на всяка цена да открия къде е Дани, може би като проследя стареца. Нямаше го. Бе изчезнал. Нямаше го в никоя от съседните зали. Направо бе невероятно как трудно подвижен старец като него толкова бързо бе успял да излезе.

- - - -

Следващите няколко дни бях под впечатлението от разказа на стареца. Думите му на места звучаха съвсем правдоподобно, но те бяха смесени с пълни безсмислици, за да образува всичко това една невероятна логическа цялост.

Нещо ми се губеше, но разбрах какво е то едва когато след няколко дни получих една пратка. Това бе картина очевидно нарисувана от Дани. Без писмо, без каквито и да са обяснения. Само едно заглавие – “Последната картина”. На нея бяхме изобразени аз и Дани, такива каквито бяхме преди десетина години, когато все още бяхме заедно – млади мъже прегърнати в приятелска прегръдка. Но това, което ми помогна да разкрия загадката беше Лабиринта. Той обхващаше цялата рисунка, много по-голям и истински, отколкото на другите му картини и ние стояхме в неговия център.

- - - -

В началото Дани започнал да рисува Лабиринта в картините си просто като запазен знак. Някога бил видял нещо подобно в някаква стара картина и бил много впечатлен от него.

Силата на Лабиринта той открил случайно, години по-късно, когато бил вече известен с десетките си картини, намиращи се по всички точки на света. Той разбрал, че Лабиринтът не е просто няколко малки линии, разделящи пространството. Това бил лабиринт-фрактал, в който всяка линия погледната отблизо се виждало, че е не линия, а също такъв лабиринт, на който линиите са отново такива лабиринти, съставени от още и още лабиринти. Така всяка, колкото и малка част от Лабиринта да види човек, всъщност вижда целия безкраен лабиринт. Така човек концентрирайки се върху този Лабиринт просто бивал погълнат от него.

Страшно, дори ужасяващо, било първото попадане на Дани в Лабиринта, от който като че ли нямало да се измъкне никога. В паниката си той се помолил да се озове отново в дома си и като по чудо видял, че вече е пред картината си. Тогава той осъзнал, че всяка негова картина е вход и изход към Лабиринта и той може да се озове пред всяка една от тях, стига да поиска това достатъчно силно. Така той започнал своите необикновени пътешествия по целия свят.

Нито аз, нито някой от неговите приятели изобщо подозираше за това.

Но Лабиринтът бил безкраен, следователно съдържал в себе си не само всички светове, но и цялото безкрайно време. Това Дани разбрал, когато веднъж се озовал в Галерията на Европейската общност когато там чествували неговия двеста годишен юбилей.

Залата била пълна с негови картини, дори имало такива, които той още не бил нарисувал. Млада девойка разказвала на събраните хора за живота и творчеството му. Тя добре познавала всичките му картини и можела надълго да разказва за всяка от тях.

По късно Дани чул нейният приятен глас до себе си. Тя била впечатлена от неговите старовремски дрехи и го попитала от къде е дошъл. Естествено тя изобщо не подозирала кой е той. Той ù казал, че идва от отдалечено селце и бързал да дойде на откриването на изложбата, но по пътя загубил целия си багаж, включително дрехите, документите и парите си. След изложбата тя го отвела в дома си.

Следващите няколко дни били най-хубавите в живота му. През деня тя му показвала забележителностите на града. Той се учудвал на всичко защото никога не би могъл да си представи колко различен е света само около 170 години след неговото време, един свят, в който сам трудно би могъл да се оправи. Тя пък се учудвала на неговото неумение да живее в този свят. През нощите двамата откривали тайните на любовта. Често двамата си говорели за картини и за изкуство.

И така, докато един ден той не разбрал, че тя е негова далечна правнучка. От това той изпаднал в шок. Не само от тази кръвосмесителна връзка, а и от това, че там, в другия си живот, той е бил женен и е имал деца, нещо което не бил очаквал. Тогава той решил, че единствения изход е да избяга от тук и да се върне отново в своето време.

Няколко дни той се чувствал като в сън. Споменът за девойката го преследвал навсякъде. Не помагали срещите му с приятели, нито безуспешните му опити да продължи да рисува. Започнал да се отдава на пиянството само и само да премахне спомена.

Тогава на улицата срещнал нея, своята любима. Само един поглед им бил достатъчен, за да се разберат и да тръгнат заедно. Така Дани отново се върнал към живота.

Но това не била неговата любима. Колкото и да си въобразявал обратното, Дани не можел да не види ограничеността на девойката, нейния стремеж да си присвои живота му и да ограничи свободата му на творец. Тогава, след една среща с мен, наскоро след сватбата си, решил да се върне към любовта на живота си, към света на бъдещето.

Когато той отишъл в дома на своята любима, тя вече била родила две момиченца. Трудно било на девойката да приеме разказа му за действителния му живот, но любовта е способна да преодолее и по-големи пречки.

Дани нямал документи в онзи свят на бъдещето, там бил никой. Неговата любима му дала добър съвет – той щял да продължи да създава своите картини при нея, а да ги връща и оставя в онзи свят от миналото, където живеело другото му семейство.

Така той започнал да твори картини пълни с любов, нежност, радост от живота.

Един ден той се върнал да остави картините си в неговия свят от миналото, светът на жена му и на приятелите му. Той разбрал, че жена му е родила две близначета, момчета, и той значи бил баща на четири деца. Тогава той научил и още нещо – че аз излежавам доживотна присъда в затвора, обвинен в неговото убийство. Той можел да отиде в полицията и да каже: “Ето ме, не съм убит.”, но можел ли да им обясни къде е бил през това време и защо е избягал изведнъж? Можел ли да отиде при жена си и да и каже: “Избягах при любимата си, при нашата правнучка, отидох в бъдещето където е моята любов.”, та нима би го разбрала тя?

Тогава той се върнал още по-назад във времето, дни след като бил изчезнал оттук и изпратил в полицията своя картина в уверение на това, че е жив. Това бе картината, която ми върна свободата.

Някои от картините си Дани оставял на жена си, която ги продавала на галерии и частни колекции и осигурявала един съвсем нормален живот на синовете си. Други самият той продавал, за да осигури добър живот и на любимата си и на дъщерите си. Трети пък подарявал на по-малки галерии по света на места, където неговото творчество не било познато. Жълтите вестници се опитвали да открият нещо за живота му, публикували клюки и догадки, но така и не научили нищо за него.

- - - -

Това научих от разказа на стареца и от това, което той не посмя да ми каже. А от “Последната картина” на Дани се досетих, че старецът бе самият той, дошъл да ми завещае своя Лабиринт.

Той, господарят на времето и пространството, който може би понякога се бе подигравал с нас, обикновените подвластни на времето хора като просто бе прерисувал картините си от някоя галерия и след това ги бе връщал в миналото и изпращал точно в тази галерия, за да може след това да ги види там, или пък просто бе рисувал това, което вижда през прозореца в нашето бъдеще, а всички ние му се възхищавахме на прозренията за бъдните дни, той бе отправил с картината си своята негласна молба към мен. И аз щях да я изпълня, защото разбрах, че той, който можеше да отиде на всяко място и по всяко време, все пак бе останал подвластен на стареенето и смъртта.

Дани бе велик художник, но там в бъдещето той не беше никой и щеше да умре като никой. Той заслужаваше прилично погребение и аз щях да го осъществя.

Преди това обаче ми предстоеше още една среща, която да разсее съмненията ми.

- - - -

Вървях през залите на градската галерия. Стигнах да залата с картините на Дани. Сега те се бяха увеличили с още две. Този път не спрях, а продължих по-натам. Предстоеше ми среща с една друга картина.

Стоях пред “Двете мадони” – картината от нашата младост. Двете жени приличаха на близначки, държащи в ръцете си своите деца, също близнаци – две момчета и две момичета. Само аз обаче бях разбрал истината за жените – бяха баба и правнучка, но изглеждащи досущ еднакви през погледа на художника. Защото аз познавах жената и момчетата на Дани и сега ги виждах пред себе си. Забелязах и дискретното присъствие на Лабиринта в картината.

Сега разбрах и друго. Досега си мислех, че Дани си бе играл с нас, хората зависещи от времето. Сега вече знаех, че той си играеше със самото Време. Той бе нарисувал тази картина в нашето бъдеще и я бе върнал векове назад, за да може един ден, като дете, той да научи от нея не само бъдещото си призвание но и кои ще бъдат бъдещите му жени.

- - - -

Вече беше време да помогна на Дани да се измъкне от капана на Времето, в който той сам бе влязъл.

Съсредоточих се върху “Последната картина” и почувствах как тялото ми се разпада и се събира отново някъде в Лабиринта. Сега можех и аз да стана господар на времето и пространството, да отида където си пожелая и това можех да го правя винаги, когато го пожелая. Щях да стана господар на света, нещо като бог. Аз обаче знаех къде и защо отивам.

Озовах се в обширна стая. На леглото беше Дани – старецът от галерията. Вече бе мъртъв и аз, който по това време също бях мъртъв отпреди повече от 150 години, сега бях дошъл, за да го прибера оттук и да може биографите му един ден да пишат “живял 82 години”.

Аз мъртвия, трябваше да се погрижа за един мъртвец, както казваше Христос: “Остави мъртвите да погребат своите мъртъвци.”.

До леглото бе тя – втората Мадона, също вече много остаряла. Аз сложих ръката си на рамото ù и промълвих “Време е!”. Тя се отдръпна ридаейки и аз понесох приятеля си някъде назад във времето. Назад спрямо времето тук, но напред спрямо времето в което аз живеех.

- - - -

Погребението беше към края си. Аз, петдесет годишния, бях организирал погребението на осемдесет и две годишния си връстник. Всичко минаваше добре, но аз бях неспокоен. През цялото време търсех себе си, търсех 82 годишния, но него го нямаше. Значи самият аз вече щях да съм мъртъв по това време.

“Остави мъртвите да погребат своите мъртъвци.”

Не посмях да потърся гроба си и така и не разбрах колко дълго съм живял.

- - - -

“Последната картина” бе обхваната от пламъците на камината. Тя бе изпълнила предназначението си – да ме научи да използвам Лабиринта и да помогна на приятеля си да се върне от оня свят, когато той вече не би могъл да го стори сам. Тази тайна бе предназначена за мен и друг не трябваше да я открие.

Наистина Лабиринтът продължаваше да съществува и в другите картини на Дани, но там той бе скрит за очите на обикновения човек. Само добре подготвени хора щяха да могат да го открият някой ден.

Изведнъж откъм камината се чу пукот и картината изчезна. Не изгоря, просто изчезна. Дали Лабиринтът бе успял да я прибере в себе си, за да я разкрива на определени хора в различно време от миналото и бъдещето? Дали младият Дани бе дошъл да я вземе при себе си, за да я спаси от огъня, както преди това бе дошъл да спаси мен от затвора?

Само се моля от това да не пострадат нито времето, нито пространството, в които всички ние живеем.


Тодор Захаринов