автор: marcusjunius

Едно семейство врабчета си свило гнездо на крушата, дето е на празното място между гробищата и къщата на Гоце Куция. Те си снесли яйчице и си измътили пиленце (е, не двамата и не едновременно, но читателят знае кой какво върши в това общо дело между едно мъжко и едно женско врабченце).
Дни наред щастливите родители хранели своето отроче с най-прекрасните червейчета, най-бързокрилите мушици и най-пресните семенца, докато врабченцето растяло в гнездото им, опервало се, заяквало и чуруликало весело. Единствената мъка на майката и таткото била, че колкото и да чуруликало, тяхното чедо не успявало да каже и една разбираема дума на врабчов език. Всички животни и птици в околността жалели врабчовото семейство. Но те – нали са родители – знаели какво искало тяхното чедо. Щом отворело човчица и зяпнело нагоре – и ето долита я мама, я татко с някое червено червейче или жълто житно зрънце. Ако главичката била наклонена на една страна, значи синчето искало водица. Ако пък я сгушело в пухкавите си, дебелички раменца (при врабчетата това е точно там, между крилцата), значи искало някой да го стопли.

Минали така седмици и дошъл денят, в който таткото трябвало да учи синчето си да лети. Най-напред той проверил общото физическо състояние на младия врабец – опипал крилете, крачката, надникнал в човчицата (макар и това да бил правил хиляди пъти, когато малкият зяпал за храница), та даже светнал в очичките му с малко фенерче, досущ като очен лекар. Тъй като всичко било повече наред от наред и повече добре от добре, той казал на своя син, че е време да полети от гнездото. Стъпил таткото на ръба, на една по-дебела клечка, дето с мама врабка я ползвали за трамплин, рекъл „Следвай ме!” и литнал.

Татко врабец стигнал чак до къщата на Гоце, преди да разбере, че малкият изобщо не го следвал. Върнал се врабецът до гнездото и що да види – синът му се свил в най-далечния край и не ще и да чуе за полет. Тогава таткото повикал мамата и двамата с големи усилия успели да го избутат навън. Щом усетил празното под краката си, младият врабец разперил криле за малко, колкото да стигне до земята недалеч от крушата, после се катурнал по гръб в тревата, заохкал, запъшкал и започнал да показва на родителите си единствените знаци, с които умеел да общува – „дай храница”, „дай водица”, „завий ме”. Гушел се, зяпал и клател глава без да спира, като само сменял поредността, така че се получавали някакви странни изречения от рода на „студено ми е дай да ям да пия да ям студено е да пия после да ям пак да пия пак студено”... Е хайде, да не ви отегчавам.

Двамата родители се видели в чудо. То че техният син нямало да лети – нямало, ами поне да го върнат в гнездото! Обаче се оказало, че и това вече не могли да сторят. Малкият съвсем отказвал да лети, даже отказвал и да се обърне по корем. Лежал той по гръб, с разперени в тревата криле, а и вече бил станал толкова тежък, че майка му и баща му не можели да го помръднат.

След дълги опити да го убедят да се обърне и да литне към гнездото, мама и татко врабец се отчаяли и направили единственото нещо, за което успели да се сетят. Разглобили гнездото си клечка по клечка, сламка по сламка, найлонче по найлонче и го построили отново – върху земята, направо около сина си. Отнело им цял ден. А после всичко започнало по старому – дай да ям, дай да пия, ха сега ме завий - само че младият врабец този път лежал по гръб...

Обаче скоро настъпила първата нощ на земята за трите врабчета, дето само до същата сутрин си имали гнездо на крушата, която се намира на празното място между гробищата и къщата на Гоце Куция. И още щом слънцето се скрило, а на небето заблещукали едри, дунавски звезди, изпод големия, килнат каменен кръст – първият, дето е точно до гробищната барака – изпълзял огромен смок. Той веднага надушил гнездото в тревата и се плъзнал тихо към него. Майката и таткото врабци го съзрели, разпищели се и почнали да го кълват, но смокът бил прекалено голям и прекалено силен. После те започнали да го молят да вземе тях вместо сина им, но смокът бил справедлив и изобщо отказал да ги слуша. Той отворил огромната си уста и сграбчил откъм опашката малкия дебеланко, който продължавал да лежи по гръб, смразен от ужас. Тъкмо смокът сключил челюсти около врабчето телце и що да видиш (или по-скоро, що да чуеш) – малкият изведнъж изпищял съвсем членоразделно на птичи език:
- Моля те, недей!
- Я, ама ти си можел да говориш! – рекъл смокът, който, първо, също бил чувал историята за немия врабец на крушата и, второ, змиите разбират всички животински езици, даже и врабешки. (Надявам се това изчерпва логичните въпроси около тяхното общуване и няма да се налага да се връщаме на загадките около как точно са се разбирали, а освен това става въпрос за приказка).

Старите врабци, като чули сина си да говори, спрели да пърхат и кацнали сащисани в тревата. Ама без да се приближават прекалено.
- Не ме яж! – повторил младият врабец.
Смокът се засмял така, както може да се усмихва само един смок, който държи в устата си наполовина погълнато врабче.
- Искам да ми кажеш – рекъл той, като се давел във врабчовия пух и леко фъфлел – защо остана да лежиш по гръб, вместо да полетиш? Ако ми отговориш честно, няма да те ям.

Врабецът дълго мислил. Тежко било, трудно било да каже истината пред своите родители. Ако излъжа, мислел си, може би смокът няма да разбере? Но ако пък разберял, тогава с него било свършено. На края врабецът рекъл:
- Докато си седях уж-ням в гнездото на мама и татко, мислех че по-хубаво от това няма. Затова и не исках да се уча да летя. Но щом паднах по гръб на земята с вирнати крачета, разбрах, че има и по-хубаво нещо от това винаги да си нахранен без нищо да правиш.
- И кое е то? – попитал недоумяващ смокът, а старите врабци стояли в тревата още по-сащисани от преди.
- Ами това хем да си нахранен, хем и небето да е в краката ти! – отговорил младият врабец.

Иска ми се тази приказка да е с щастлив край, но тя не е.

Смокът, разбира се, спазил обещанието си и пуснал младия врабец заради този миг на честност пред лицето на смъртта. Не е ясно защо смокът оценил така високо акта на честност пред смъртта, при положение че, знае се, той е доста често срещано явление. Както и да е – смокът е мъдър, смоча му работа, а може би просто е бил вегетарианец. Щом смокът се прибрал под килнатия каменен кръст, мама и татко врабци се захванали здраво и още преди слънцето да е изгряло за пореден път, те вдигнали отново гнездото си на крушата, дето е на празното място между гробищата и къщата на Гоце Куция. Синчето им търпеливо ги изчакало да приключат, сгушено в една туфа троскот, а след това изпърхало нагоре, бухнало се в най-мекото кътче и, без думичка да каже, зинало нагоре с човчица...