автор: kcekce

7.

Йохан се захвана трескаво да ме разпитва откъде съм толкова сигурна и как точно е станало. Махнах с ръка неопределено и не му отговорих. Изобщо не ми се приказваше в момента. Бях изтрила шибания си поток.
Реалността, в която бях живяла. Реалността, която ме беше създала. Хората, които ме познаваха и онези, които обичах. Всичко. Мамка му...
- Не ми изглеждаш добре. – отбеляза Йохан загрижено.
- Сигурно, защото не съм добре. – въздъхнах и изядох още една кожичка от пръстите си.
- Мога ли да помогна с нещо?
- Ако можеше да извадиш от шапката си на фокусник няколко бири и кутия цигари, щеше да можеш.
- Това лесно ще се уреди. – махна той с ръка. Погледнах го учудено. – Но все пак... Ако те притеснява това, което си мисля, че те притеснява... Има още много други притоци на твоя поток. Ако беше изтрила потока твърде назад просто щеше да изчезнеш. Нямаше да си се раждала. Сигурен съм, че има още поне стотина притока, в които това, което би ти липсвало още го има. Изтрила си достатъчно малък приток.
- Мерси. Наистина това ме притесняваше.
- Хайде, не го взимай толкова навътре. – той ме потупа по рамото успокоително. – Като понаучиш повече за времето, сама ще се убедиш, че не си направила нищо фатално. Бира и цигари ли каза?..
За част от секундата образът му се замъгли, след което отново се избистри. Държеше каса “Karlsberg”, върху бутилките се мъдреше един стек “Marlboro”. Оцъклих се насреща му.
- Ъ-ъ... – подадох аз неуверено. – А отварачка?
Той остави касата бира на пода и поклати глава с раздразнение.
- Да бе, как не се сетих... – после пак се замъгли и се появи отново с отварачка в дясната ръка.
- Аз онова за фокусника и шапката го казах само на майтап... – измънках аз. Той се почеса по главата.
- Извинявай, сигурно малко странно ти изглежда. Но в спрял времеви поток не мога да се появя в друг момент, освен в същия, в който съм изчезнал. По-точно – той потокът си е спрян, намираме се все в един и същи момент...
- Добре! – прекъснах го. – Имам предложение. Да прекараме следващите няколко часа от същия момент, като се напием като кучета. Без повече лекции.
Замъкнахме бирите в един от апартаментите на най-горния етаж. Сградата разбира се имаше асансьор, но той не работеше в спряло време. Това да се напиеш и да изтрезнееш за един момент си има и своите недостатъци... Наложих вето на всякакви образователни разговори за природата на времето, явно хал хабер си нямах по въпроса, а големите лекции можеха да почакат.
Още на третата бира и двамата бяхме доста в джаза – аз не бях пила от месеци, а Йохан – от години. Първата цигара също ми замая главата. Сигурно би било разумно да откажа цигарите след принудителните пости в бялата стая, но на кого му пука? Лошите навици са най-трайни. Йохан впрочем също се оказа непоправим пушач. Той отскочи още няколко пъти до “шапката на фокусника” за още една каса бира, ядки, храна и други подобни глезотии. На четвъртата бира го попитах защо не размразим потока, за да се включат и другите затворници в партито. Каза, че имам нужда от доста уроци, преди да размразя потока безопасно.
Оттам нататък отбягвахме всички “темпорални” или тежко-сериозни теми. Разправяхме си вицове и весели случки от други пиянски вечери. Споделяхме си подробности от живота – кой какъв е, на какво се кефи и за какво се бори. Йохан беше завършил две висши образования – медицинско (с профил неврология) и информатика. Аз от своя страна го светнах, че съм проста филоложка и съм пълна нула в точните науки. Описахме един на друг жилищата си (Йохан изрази съмнение, че къщата му все още е на негово разположение след три години затворничество) и започнахме да се надцакваме, кой си е бил подредил по-шантав интериор. После Йохан разказа как веднъж сърфирал из Мрежата пиян на кирка и колко гафове направил. Изплашил до смърт някакви бабки като се появил от нищото и им обяснил, че е Богът на махмурлука и че не трябва да казват на никого, че са го виждали. Смях се до сълзи.
На свой ред му разправих историята на моите халюцинации в бялата стая и как превърнах Смърделин в приятелче за бира и шах. Йохан се смя като обезумял, не знам дали защото наистина съм забавен събеседник, или защото вече бяхме пияни на тараба. После ми предложи да ми донесе една бутилка от зелената мъгла ако искам да се надишам и пак се спука да се смее. Заплаших го, че ако наистина си направи майтапа да ми донесе зелена мъгла, ще му излея кофа студена вода на главата да си припомни добрите стари времена. Той вдигна наздравица за “едни по-добри времена” и и двамата избухнахме в луд хилеж.
Цялото нещо приключи с това, че избутахме настрана втората каса, в която бяха останали още три бири, изпълзяхме до двете най-близки легла и заспахме като мъртъвци. Преди да се хоризонтираме Йохан най-сериозно ме увери със заплитащ се език, че утре ме очаква тежък учебен ден по теория на времето и че нямало да приеме никакви оправдания и молби за отлагане на уроците от моя страна. Изгрухтях утвърдително в знак на съгласие и му пожелах лека нощ.
Очакваше ме не само тежък учебен ден, но и тежък махмурлук. Събудих се с усещането, че главата ми е с ромбоидна форма и затова не може да легне удобно върху възглавницата. В тила ми пулсираше тъпа болка, устата ми беше пресъхнала, а гърлото ми свистеше от гъсти никотинови храчки. Просто чудесно... Теглих си един продължителен горещ душ, като на средата на процеса се изнесох с панически подскоци към съседната баня, тъй като топлата вода в предишния бойлер се изчерпа. Вече направо ми се повръщаше от студени душове. Йохан още хъркаше шумно в стаята, която използвахме за барче. Закусих обилно с нещата, които бяха останали от пиянската ни трапеза, след което взе да ми става скучно. Главата ми беше все така четвъртита и неудобна за спане. Подсвирнах към Йохан, който беше заспал с дрехите направо върху завивките на съседното легло.
- Ей, поспаланко! Хайде, почивката свърши.
Той спря да хърка и измънка нещо под нос. После бавно и мъчително седна в леглото, придържайки главата си с ръка, сигурно за да не вземе да се търкулне на пода.
- Майчице, как ме цепи главата!..
- Как няма да те цепи, след толкова пиене? – подхвърлих аз поучително. – Хайде, обеща ми тежък учебен ден.
- Знам... – той разтърка очи и спусна крака на пода. – Чакай само да си дръпна един душ.
Той се запъти с уморена крачка към най-близката баня, но аз му викнах:
- Не там! Изхабих топлата вода в този бойлер.
Той се обърна и ме изгледа някак обидено, след което с тежка въздишка се отправи към по-далечните бани. Върна се вече почти човек и седна и той да хапне от вчерашните останки (думата “вчерашни” естествено не е много точна, но как иначе да го кажа?).
- Ще отскочиш ли за кафе?
Той ме погледна кръвнишки и изломоти с пълна уста:
- За мен почивка няма ли? Чакай малко да хапна поне.
След закуската наистина “отскочи” за кафе и се върна с две големи димящи картонени чаши. Приех едната с хиляди благодарности на уста и запалих цигара.
- Всичко, което носиш, е крадено, нали? – попитах аз. Той сви рамене.
- Разбира се. Повечето истории за виртуозни джебчии се зараждат именно от забежките на някой закъсал медиум.
- Вие всъщност с какви пари издържахте цялата тази институция тук? – загложди ме любопитството. Йохан се ухили многозначително. – Кажи де!
- Първоначално правихме някакви лични вложения и си работихме като нормални хора в потоците. После отсвирихме и започнахме да крадем по малко. Наистина по малко, и то от хора, които си го заслужават.
- Робин Худ и компания. – констатирах аз.
- Може и така да се каже. Но ако имаш скрупули, можеш да си подариш кафето на мен. – заяви той лукаво.
- Какви скрупули да имам, ти си извършителят. – заявих аз нагло и продължих да си пия кафенцето.
- Ще видиш ти, като минеш необходимото обучение. Тогава ти ще тичаш по поръчки. – заплаши ме той. Аз свих рамене.
- Само кажи кога започваме.
- Като си допушиш цигарата. – отсече той. Оставаха ми само няколко дръпки отрова за транзитен пропуск през нещастната старост.
- Няма нужда да чакаш, започвай.
- Не бъди твърде самоуверена.
- Винаги съм била такава.
Известно време се гледахме един друг в очите, Йохан явно се чудеше, дали изобщо съм в час за каквито и да било сериозни уроци. После сви рамене.
- Добре тогава. Но после да не кажеш “не мога”...
- Няма “не мога”, има “не искам”. – прекъснах го с една от фразите, които бях приела за житейска истина. – Понякога е “не става” или “по-късно”. Но “не мога” е за много крайни случаи.
- Наистина си твърде самоуверена за възрастта си. – каза той покровителствено.
- Забрави възрастта ми и давай по същество. – пропуснах останалата част от обясненията. Никога и никой не беше имал вяра в мен от самото начало. Доверието се печели в резултат на действия, не на приказки.
- Добре тогава. Ще започнем със сърфиране на Мрежата. За да ме разбираш по-добре след това. – не го разбрах добре като цяло, но кимнах в очакване.
- Иска се концентрация. – пак кимнах. – Има го вътре в теб, но ще трябва да го намериш. Затвори очи като за начало.
Послушах съвета му и усетих, че все още ми се мота малко главата.
- Ти най-добре познаваш своя поток. Започни да мислиш за него.
Започнах да мисля и мислите не ми донесоха нищо освен болка. И подправени с болка хубави спомени. И носталгия. Всъщност май подправените с болка хубави спомени се казват носталгия като цяло.
- Мисля, какво следва? – попитах нетърпеливо след известно време мълчание.
- Спри да блокираш каквото и да било от емоциите и мислите си. – каза инструкторът. Без малко да му кажа “не”. После си казах “мога”.
- Това ми звучи като онова предложение, да си поръчам гадни халцове от зелената мъгла. – изкоментирах аз. Опитът е доказал, че не мога да мълча повече от десет секунди без наложителна причина.
- Няма значение. Просто млъкни и си мисли за нещата, каквито са там. – последвах съвета и продължих да мисля.
- Виждаш ли го? – попита той след известно време.
- Какво да виждам? – отговорих гневно със затворени очи, впускайки се все по-дълбоко в своята лична драма.
- Своя поток.
- Какво ще рече да го виждам? – възроптах аз, ламтейки за по-точни понятия. Откъде да знам, дали виждам това, което той има предвид?
- Да го виждаш, все едно си там. Не като спомен, а като реалност. – уточни Йохан.
- Не, не го виждам. – отговорих веднага. Чух го, как въздъхна, но не отворих очи.
- Чакай, май е моя грешката. – каза той после. – Мисли за своя свят, но от онова време, което не би изтрила. Възможно е онази част, за която ти говорих преди малко, да е изтрита.
- Това ще е по-приятно. - съгласих се аз и продължих да мисля. Носталгията си остана, но се опитах да отхвърля всички неща, които не би трябвало да стават. Остана прекрасното в живота ми. Любов... Една по-наивна Аз, по-вярваща... Идеали... Четката за зъби, която продължаваше да стои в шкафчето в банята ми, въпреки че месеци наред се чудих, защо не съм я изхвърлила още. Очакването, че някой ще я използва... Някой ден... Може би днес...
- Виждаш ли го? – попита пак Йохан.
- Чакай малко. – отсякох аз и продължих да мисля. За онзи мой живот, който беше прекрасен, с изгледи за прекрасно бъдеще. За онзи живот, който смятах, че ще продължи до смъртта ми. По начина, по който го виждах. За нещата, които мислех, че гадният късмет не може да победи. Вярата, отдавна изгубена. Волята за живот, не от вроден инат и чувство за отговорност, а за удоволствие, в очакване за нещо по-добро... Чувството, че всичко хубаво предстои... Попих болката без остатък, без да мисля за нея. Както бях правила безброй пъти. Отпъдих мисълта, че от всичко това трябва да стане нещо, което иска Йохан. Не ми трябваха гласове в главата, които да питат “Стана ли? Успя ли?”. Потънах дълбоко. В предишното си Аз. Във вярата в доброто. В усещането, че имам безкрайно много време, но ще го използвам, все едно това е последният ми ден на този свят. Във вярата в Любовта с голямо Л. Във вярата, че има причина за нещата, които се случват. Добра причина. И го видях.
Бях там, не в моята роля, а в ролята на наблюдател. Виждах всичките си спомени. Не като на филм, а като нещо, което се случва наистина. Гледах себе си отстрани и знаех, какво изпитва това момиче пред очите ми. Това бяха моите спомени, обаче от трето лице. Знаех, че аз съм човекът, когото наблюдавам, но знаех също така, че аз всъщност седя на леглото на последния етаж на “психодиспансера” и Йохан ме обучава. Идеше ми да поправя сума неща в миналото си. Неизказани или прибързано изказани думи. Но знаех, че съм само наблюдател... Виждах себе си как изживявам отдавна отминали моменти и как казвам обмисляни впоследствие неща. Виждах щастливото изражение на лицето си...
- Мисля, че съм там. – успях да изцедя от устата си.
- Чудесно! – реагира веднага Йохан. – Закрепи се там за известно време и просто наблюдавай.
Ставаше все по-болезнено. Тъй като вече бях там, болката не ми пречеше. Допуснах да я усетя. Искаше ми се да съм на мястото на онова момиче. На онази Мирна, която виждах в момента. Сигурно много неща можеха да се променят. Неща, които се очакваше да станат... Прескачах от спомен на спомен, измъчвайки се с отдавна изгубени неща. Бях забравила колко щастлива можех да бъда. Губех си времето да наблюдавам миналото си и да завиждам сама на себе си. Жалка история.
- Добре, мисля, че е достатъчно. – изрече Йохан най-сетне. – Сега се опитай да намериш потока, в който се намираме.
- По какъв точно начин, ако смея да попитам? – изцепих се аз саркастично.
- Просто опитай и евентуално ще разбереш.
“Просто” опитах. Нищо не стана и се чувствах доста нелепо, търсейки из акъла си реалност, която щях да видя, стига да си отворех очите.
- Хайде! – подкани ме Йохан нетърпеливо. Напънах се повече. Опитах се да си представя стаята, нас двамата, как седим в нея. Даже да си представя моята напрегната физиономия в момента.
- Представи си го като пътуване. – подсказа Йохан. Кимнах и в следващия момент нещо сякаш ме грабна и ме подхлъзна по една въздългичка линия, после по още една... И най-сетне видях Мрежата... Първоначално направо се стреснах. Загубих каквото и да било чувство за ориентация в пространството, вече нямаше значение кое е горе и кое долу. Всичките ми сетива за момент бяха изместени от необятната Мрежа. Не е правилно да се каже, че я виждах, просто я чувствах, както човек усеща гравитацията. Беше огромна.
- Т-това ли е Мрежата? – заекнах аз.
- Виждаш ли я? – попита ме Йохан учудено.
- Така мисля...
- Не може да бъде. Толкова бързо... Опиши ми какво виждаш.
- Ами... – сърцето ми биеше бясно в гърдите, усещах Мрежата като огромна вселена, кацнала изведнъж на ръката ми като пеперуда. – Не че го виждам, по-скоро го усещам. Едно огромно кълбо... Изплетено от... линии. Не мога да го опиша.
- Можеш да отвориш очи вече.
Примигнах срещу него, стаята ми се струваше необичайно светла след дългото мижене.
- Я ми го опиши пак сега. – Йохан ме гледаше учудено.
- Все едно... Много линии, излизащи от един център. Разклоняващи се понякога. И всичко това образува нещо като кълбо. – въпреки че бях отворила очи, все още усещах кацналата на ръката ми вселена. Той поклати глава.
- Не е за вярване. Видяла си Мрежата.
- Защо да не е за вярване, нали това беше целта?
- Никога не съм виждал някой да се свърже за пръв път с Мрежата толкова бързо.
- А това чувство... – беше ми някак неудобно от присъствието на цялото това необятно нещо в главата ми. – Кога ще изчезне?
- Никога. – отсече Йохан. – Или когато ти сложат зумер.
- Какво? – попитах го аз на висок глас. – Това нещо остава в главата ми завинаги?
- Ще свикнеш. – увери ме той. Пак затворих очи и се плъзнах мислено по линиите. През живота си не си бях представяла нещо толкова голямо. Изведнъж ме осени една мисъл.
- Това ли са потоците? Тези разклонени линии?
- Да.
- Сега разбирам, защо им викате потоци. – разумът ми се плъзгаше по линиите в бесен слалом, сякаш повлечен от силно течение.
- Отвори очи и не се заигравай. Само това липсва, да скочиш в някой поток и да се чудя, къде да те търся.
Послушно се подчиних.
- Урок номер две. Надничане. Надничане се казва онова, което направи преди малко със собственото си минало. Можеш да го правиш и в други потоци сега, когато виждаш Мрежата. Само не скачай никъде, моля ти се. Само наблюдавай.
Кимнах и пак затворих очи. Надничане значи? Плъзнах се по няколко потока, спрях на един и “надникнах”. Чувството беше сякаш се стоварих на земята от космоса. Върху някакъв нощен град. Голяма работа, нищо интересно. Плъзнах се пак по линиите и надникнах другаде. Планински пейзаж. Нямах представа в коя точка на земното кълбо се намира. Явно бая нависоко, защото нямаше нито дървета, нито хора, само снегове. Замислих се за времената, когато трябваше да работя като вол с месеци или да търся спонсори, за да отида на подобно място.
- Можеш да надничаш където си поискаш, няма никакъв риск. Но ако скачаш, трябва да имаш предвид, в кое време си. Стига надничане, отвори очи за една лекцийка.
Изскочих от Мрежата и го зяпнах в очакване. Обещаваше да бъде доста интересно.
- Потоците са вероятностни линии на реалността. Всичките тръгват от един център, затова образуват кълбо. Всичките се разклоняват в нови притоци и при най-малката промяна в реалността.
Кимнах мълчаливо и продължих да слушам.
- Медиумите могат да надничат и да скачат във всяка една точка от която и да било вероятност. Само в миналото, обаче. Бъдещето още не се е случило, затова каквото и да си чела в научната фантастика, не пътуваме в бъдещето. Точно затова линиите образуват сфера. Краят на всяка линия е настоящето. Сферата нараства непрекъснато и равномерно. Има малко по-къси линии, но това се дължи на спиране на потока, както направихме и тук. Този поток ще си остане по-къс от останалите. Ако си в спрян поток и скочиш към настоящето, можеш да останеш с впечатление, че си скочила в бъдещето. Но всъщност не е така – просто си изостанала от настоящето.
- Искам да питам нещо. – прекъснах го аз.
- Какво?
- Каза, че можем да скачаме във всяка една точка на всяка една вероятност. Разбирам, че можем да избираме времето и потока, в който да скочим. Но можем ли да избираме мястото?
- Разбира се, стига да си направиш труда да намериш мястото, което търсиш.
- Да, но ако се върна пет минути назад от този момент... Ако потокът не беше спрян. – уточних аз. – Щях да се озова на същото място. Как става номерът?
- Не е точно така. Пространството се намира във времето, а не обратно. Линиите на потоците не са само вектор, те имат и сечение. Можеш да ги обикаляш от различни ъгли, търсейки чрез надничане мястото, което ти трябва. Това не е проблем. Потоците са реалност. А пространството е разположено в тях и ти можеш да използваш това.
- Защо тогава мъкнахме вчера касата бира по стълбите, а не се пренесохме през прехваленото пространство-във-времето?
- Защото търсенето отнема време. Бас ловя, че нямаш представа, къде си надничала преди малко. Нито в коя година, нито къде точно в пространството.
Ухилих се нагло.
- Абсолютно никаква.
- Там е работата. Още нещо за скачането. На практика можеш да скочиш колкото си искаш назад във времето. Но има едно условие. Ако скачаш във времето, което е било преди да си се активирала като медиум, започваш пак да старееш. С нормална скорост. Както старее един нормален човек. Ако скочиш във време, отпреди да си била родена, скоростта на стареене се засилва правопропорционално на времето, в което се връщаш назад. Веднъж видях един медиум да скача на около 400 години назад от времето на раждането си. Състари се видимо с около 50-60 години за няма и половин минута.
- Затова ли каза, че надничането е безопасно?
- Точно затова.
- Значи мога да “надникна” във времето отпреди хиляда години?
- Надничането толкова назад обикновено води до доста неприятни усещания и хората спират да надничат там. Тези, които не спират от инат, се връщат с умствени увреждания. Причината за това е още неизвестна, но внимавай. Иначе не води до състаряване като скачането. Просто можеш да го усетиш, преди да е станало късно.
- Тази ваша “свобода” е доста по-ограничена, отколкото си мислех. – отбелязах аз критично. Все пак “човешкият” екип на Центъра беше избил сума народ заради тази широта на възможностите.
- Такава си е. – сви рамене Йохан. – Все едно да кажеш, че слънцето е ограничено, защото изгрява на изток и залязва на запад. Просто това са правилата на играта.
- Ясно. Не възразявам. – съгласих се аз.
- Да спреш времеви поток означава да спреш нарастването на времевата линия, спрямо останалите нива на настоящето. – продължи Йохан. – Потоците, които са били спирани, остават по-назад от останалите. Няма начин да ги пришпориш напред. Могат да се изравнят с “нормалните” потоци само ако спреш всички нормални за същото време. А те са твърде много.
Кимнах, защото той ме погледна въпросително, а дотук нямах неясноти по въпроса.
- Спираните някога потоци са изключения. Ако скочиш на края на който и да било поток, би трябвало да се озовеш в настоящето. В настоящата дата. Ако скочиш в спиран поток, може да се озовеш на известно време разлика по-назад. Общо взето на никой не му се стои в спрян поток повече от няколко дни. Или просто го освобождава, или си тръгва от него и го освобождава. Тук идва и една малка лекция за етиката. – Йохан повдигна десен показалец, за да наблегне на този момент от повествованието си. – Никой адекватен медиум няма да остави спрян поток. Спрените за твърде дълго време потоци се разпадат от само себе си. Срокът им на годност не е определен още, сещаш се защо. Освен това никой адекватен медиум няма да изтрие част от носещото стъбло на потоците.
- Аз вече съм трила поток. – отбелязах аз. – Не че твърдя, че съм адекватна.
- Винаги съществуват безброй вероятности на твоята реалност. Това да изтриеш потока си също е гаф, но не толкова голям. В други потоци сигурно ще се повтаря същото. Или дори нещо по-добро, тъй като медиумите по правило се активират при силен стрес и безусловна вяра, че нещо в реалността се е объркало.
Пак кимнах, този път в знак на пълно съгласие.
- Още едно правило от сферата на нещата, за които се замисля един медиум в началото. Ти имаш много двойници в други потоци. Всички те едва ли са много по-различни от теб. Всъщност, може да се каже, че двойниците ти са Ти, колкото и самата ти си Ти. Но никой от тях няма да стане темпорален медиум, след като ти си станала такъв. Една и съща личност не може да съществува в два екземпляра извън времето.
Замълчах си. Все още не бях решила дали е по-добре моето Аз да затрие това, което не смята за нужно и да се лута из кашата, в която бях в момента (разяждано от угризения), или да продължи жалката си пародия за живот. Може пък да успее да я превърне в нещо истинско? Нямах представа и знаех, че никога няма да имам възможността да проверя от първо лице дали би могло да стане иначе. Всъщност единственият въпрос, който ме засягаше пряко беше какво смислено мога да направя в ситуацията, в която съм сега. Но оставих тези размишления за по-късно.
- Когато променяш разни неща в миналото, образуваш нови разклонения на потока. Това, което вече се е случило, може да бъде изтрито, но не и да се промени. Създаваш своя собствена вероятност на реалността, променяйки, каквото не ти харесва. Реалността, която не ти харесва обаче си остава. В друг поток.
Мисълта ми се щурна по любимите си преки пътеки из гъстите храсти.
- Но мога да създам поток, който иначе не е съществувал и не би могъл да съществува?
- Принципно да. – отговори Йохан замислено. Явно сметна въпроса ми за леко мъгляв. – На друго исках да наблегна. Изтриванията обикновено са провокирани от изключително... тежки и неприятни преживявания. Може да ги има само в този поток, който изтриваш. Но е малко вероятно. От друга страна, изтривайки потока може да заличиш от реалността най-прекрасните моменти на някой друг. Просто във всеки един момент участват твърде много хора. Затова не си позволявай да триеш повече.
- Нямам и намерение.
- Знам, видях ти физиономията, когато каза, че си изтрила потока си. – усмихна се той горчиво. – Просто искам да съм сигурен, че имаш и това предвид.
- За това можеш да бъдеш спокоен. Никакво триене повече. – продължих нататък, преди Йохан да се е отплеснал пак в някое пространно обяснение. – Каза, че е рисковано да отключа спрян от мен поток, преди да съм научила това-онова. Какви са рисковете?
- Можеш да освободиш потока частично. Да оставиш някои зони или хора замразени. Случвало се е при паника новите медиуми да затриват цели потоци, опитвайки се да ги освободят. Но ти поне не ми изглеждаш твърде панически настроена.
- Но ако оставя някой замразен по случайност мога после да го размразя, нали? – попитах аз невинно.
- Това е цяла вселена. Не можеш да провериш, дали си размразила всичко. Възможно е да оставиш някой човек, който всъщност никога не си виждала в пълен ступор и да го погребат, учудвайки се на странната му смърт. След столетия най-вероятно ще плъзнат легенди за тяло, което не се разлага, някой ще го обяви за светец и ще положи мощите му в някоя църква.
Йохан вдигна скептично лява вежда. Представих си наистина живо цялата ситуация и се усмихнах.
- Ясно. По-добре просто да се направи като хората.
- Именно. – кимна той.
- А не беше ли рисковано да ме караш да замразявам потока, без да знам, как се прави? – запитах аз невинно.
- Не съм ангел, и аз си имам егоистични подбуди. – отсече той, усещайки зле прикритата ирония в гласа ми.
- Радвам се да го чуя. – заявих аз и се огледах за още кафе. – Да пробвам да отскоча за кафенце?
- Да не си посмяла! – стресна се Йохан. – Първо следващия урок. Сканиране.
Припомних си, как бачках близо две години на скенер по време на следването си. “Сканиране” ми звучеше като нещо изключително досадно, което не бих правила ако не ми плащат за него.
- Какво ще се сканира? – запитах обречено.
- Мрежата, естествено.
Йохан се разположи по-удобно в канапето си и запали цигара.
- Като медиум имаш способността да усещаш разни аномалии в Мрежата. Например промени в темпоралните потоци. Нашите хора тук използваха този метод, за да намират нови медиуми за терариума си. Всяко едно действие на медиум във времето се усеща. Дали ще скача нагоре-надолу, ще спре поток или ще изтрие приток, няма никакво значение. Аномалиите се забелязват еднакво лесно и в трите случая. Само надничането се усеща по-слабо. – той си дръпна от цигарата.
- И как се прави?
- Имам чудесната идея как да те науча. Ей сега ще отскоча за още кафе, а ти после се опитай да ме намериш в Мрежата. Ако ме намериш, скочи при мен. Ако не ме намериш не си търси белята, а остани тук. Ще те почакам към десетина минути. Ако ти писне по-рано, просто излез от Мрежата. Тук така или иначе ще се появя в същия момент.
Замислих се трескаво над думите му.
- Значи докато съм в Мрежата, времето ще тече и за мен, въпреки че тук потокът е спрян?
- Точно така. Затова ще те помоля да влезеш в Мрежата преди да съм тръгнал, за да не стане така, че да се върна преди да си се сетила да ме потърсиш.
- ОК, шефе, влизам в Мрежата. – затворих очи и се шмугнах по потоците. Не знам за безсмъртието, но да се пързаляш из мрежата си беше същински кеф. Чувствах се като да съм на десет години на въртележката.
- Виждам, че държиш да разчиташ само на добрия си късмет, но искаш ли все пак да те светна какво да търсиш?
- Светни ме де. – казах, без да отварям очи. – Като заговори за усещания реших, че пак ще е нещо, неподлежащо на описание.
- Първо, престани да се пързаляш. – рече той раздразнено. Този път отворих очи и го зяпнах.
- Как разбра, че се пързалям?
- Всички това правят в началото. А на теб направо на физиономията ти пише, че се пързаляш. И влез пак в Мрежата, че имаме работа за вършене. – завърши той троснато. Покорно влязох пак в Мрежата, този път без да си правя лунапарк.
- Ще следиш не отделни потоци, а цялата Мрежа. В зоните с темпорални аномалии ще усетиш нещо като пулсации. Няма да разбереш, какво ги е предизвикало, докато не надникнеш в дадената реалност. Най-лесно се разпознава спрян поток. При него има ясно изразени пулсации в края на потока, докато останалата част на стъблото е напълно безжизнена. Триенето на приток също е очевидно. Просто виждаш как притокът се топи пред очите ти. Скачането на медиум в някой нов поток се разпознава само по пулсациите, за които ти казах. Аз няма да трия притоци, но ще скоча в някой поток и ще го спра за малко. А ти се опитай да ме намериш.
Кимнах, привеждайки се в бойна готовност за играта на криеница.
- Чао. – вметна за финал Йохан и в стаята настъпи тишина.
Значи да наблюдавам цялата Мрежа? Добре, наблюдавам я. Така отдалече изглеждаше още по-плашещо огромна. Пулсации засега не усещах. Явно просто имах десет минути време, за да намеря игла в купа сено. Как се намира най-лесно игла в купа сено? Търкаляш се из сеното, докато не ти се забие в задника може би. Огледах Мрежата няколко пъти, от всички страни. Не виждах нито пулсации, нито нищо. Замислих се сериозно дали да не се попързалям десетина минути, а после най-невинно да заявя на Йохан, че не съм успяла да го намеря. “Знаех си, че сканирането ще е скучно”, казах си аз.
На поредната обиколка улових нещо странно в един поток. Втурнах се натам, преди да съм забравила къде точно беше. Докато докопам нужния ми приток по стъблото, пак усетих нещо. “Пулсации” не беше много точна дума... По-скоро вибрации. Продължих да проучвам притока, докато не включих най-сетне, че вибрациите са се концентрирали в края му. Надникнах произволно някъде по-назад и се насладих на замръзналата картинка на едно оживено кръстовище. Чудесно, май тук се криеше пакостникът...
Поразмислих и реших, че най-вероятно се мотае някъде из края на потока. Там вибрациите наистина се усещаха доста ясно. Значи оставаше само да го намеря из пространството, което се крие във времето. И т.н. от сферата на китайската граматика. Взех да се въртя около края на потока, надничайки наслуки където ми падне. Нямаше резултат, освен че се нагледах на най-различни места от земното кълбо. Отдръпнах се и реших да помисля още малко, преди да продължа с търсенето. Тия вибрации би трябвало да са предизвикани от Йохан. Как обаче да го намеря по тях, при положение че целият финален момент от тази реалност трептеше в унисон с тях? Трябваше да има някакъв акцент, нещо, за което да се хвана. Продължих да се въртя около притока, концентрирайки се върху усещанията си.
Вече беше минало известно време и се зачудих дали Йохан не се е върнал вече в стаята и не ми се хили безшумно, гледайки напъните ми. Вибрации, вибрации... Нещо покрай тях? Звуци?.. Глупости. В Мрежата на практика нямаше нито звук, нито картина. Само филми за третото око. Или за седмото сетиво. Въпреки че индийците май твърдяха, че седмото сетиво е “добрият секс”... Чакай малко. Май имаше някаква връзка. Или поне идея. От опит глава не боли. Опитах се да получа удоволствие от вибрациите. Наобикалях потока, заигравайки се с усещането, оставяйки “белега за темпорална аномалия” да гъделичка приятно съзнанието ми там, където ми харесваше. Беше по-хубаво дори от пързалянето. Постепенно се намерих над една точка от потока, където усещането от вибрациите се доближаваше до неземно блаженство. Преборих се с изкушението да продължа с “добрия секс” и надникнах.
Бинго! Йохан беше кацнал на една пейка и лапаше сладолед от една пластмасова кутия. Изглеждаше доста забавно в обкръжението на застиналите около него минувачи. Него обаче явно не го притесняваше присъствието им. Беше се разположил насред някакъв доста китен парк, до един фонтан. Фонтанът разбира се не работеше. Водата може и да беше извън времето, но се изхвърляше нагоре от помпи, задвижвани от ток. Зачудих се какъв ли е кефът от това да седнеш до “спрян” фонтан.
Значи сега се очакваше да “скоча” в потока... Не бях “скачала” досега и нямах представа, как става това. Едно е да наблюдаваш всичко в главата си и съвсем друго да се пренесеш физически в друго място и друго време. Зачудих се дали няма да се изтърбуша като чувал с картофи в дадената реалност, натъртвайки си задника о паважа. Но както и да е, сега или никога... Напънах се да вляза физически в тази реалност. Как по дяволите се прави това? Сега, когато бях намерила Йохан, просто държах да му се похваля колко съм схватлива. Но ако не мога да скоча...
Хрумна ми гениалната идея да го стресна, както си хапва безгрижно сладолед сред застиналия свят. Ега ти и идилията. Бас ловях, че щеше да си изкара ангелите, стига да успеех да го направя достатъчно тихо. Напуши ме смях (мислено) и си се представих, как се промъквам тихо зад гърба му. И докато възторжено се канех да си представя резултата от това промъкване, внезапно наистина се озовах зад гърба му. А така, който копае гроб другиму, сам пада в него. Стреснах се не на шега.
Толкова ли беше лесно всичко? Сканирането – като една доста приятна чекия, а скачането – като естествен резултат от силното желание да влезеш в потока? Фасулска работа. Йохан така и не се беше обърнал към мен, така че реших да изпълня пъкления си план и да му изкарам акъла. Но още преди да направя първата крачка, той се обади, без да се обръща:
- Хайде де, докога ще те чакам.
- Не знаех, че си ме надушил. – отвърнах аз разочаровано и отидох до пейката.
- Аз за разлика от теб нямам нужда да затварям очи, за да следя Мрежата. Усетих те, когато скочи.
Той доизгреба останките сладолед от кутията и я метна в близкото кошче.
- Ще ходим ли на кафе? Може и да хапнем нещо топло най-сетне.
- На твое място не бих разчитала някоя от тези статуи да ти сготви. – кимнах скептично с глава към застиналите минувачи.
- Преди това ще размразя потока, естествено. Вече щипнах по малко парици от най-солидно заредените с пачки “статуи”.
Не можех да повярвам на щастието си.
- Наистина ли ще размразиш потока? – попитах възторжено. – Божичко, не знаеш колко ми е дошло до гуша от разни замразени светове! Ще ми се да видя нещо освен мен да мърда най-сетне.
- Нямаш грижи, ей-сега ще го размърдам.
- Чакай! – спрях го аз. – Преди да си го размразил, искам и аз да си гепя нещо.
- Какво? – попита той, докато аз се озъртах за подходящ магазин.
- Тия дрехи на мен първо, че не знам изобщо кой ги е носил преди това и второ, че не се знае колко още им остава, преди да се вмиришат непоносимо. А пък долно бельо изобщо нямам. А, ето! – най-сетне успях да визирам някакъв магазин за парцалки в близката далечина и се потътрих натам. С периферния си слух (ако изобщо съществува такова понятие) чух Йохан да въздиша в стил “Айде пак, ново двайсет”. Не му обърнах внимание.
Никога не съм си падала особено по кражбите. Може би защото бях наясно, че в повечето случаи от тях си патят разни невинни продавачи, на които после им режат от заплатата за това, че са били приятно разсеяни. В случая обаче нямах никакви скрупули. Първо – наистина ми беше писнало да ходя с чужди вмирисани на какво ли не парцали и без бельо. Второ – в момента без друго не разполагах с легален начин да си набавя пари. Изводът се натрапваше от само себе си. Всеки има право на малко безогледен егоизъм от време на време, за да се почувства истинско копеле, което само си прави кефа. И тъй нататък с философиите...
Магазинчето се оказа доста прилично като богатство на асортимента, всички надписи бяха на френски. Спомних си, как веднъж прекосих Франция на стоп и колко чакане видях по магистралите. Сега беше моментът някой да ми плати за изгубеното време. Йохан явно очакваше да се завъртя по женски из магазина за около два-три часа и да се колебая в какъв точно чувал да събера торбата кокали, която беше останала от мен след престоя в килията. На лицето му беше изписана досада още в момента, в който влязохме. Усмихнах се под мустак, прибрах набързо едни дънки и два панталона, две тениски, потник, един суичър, внушителен брой дамски боксерки и едно леко яке. Връхлетях в съблекалнята да пробвам панталоните, да не излезе после, че не мога да се вмъкна в тях... или по-скоро че изпадам от тях? Все забравях, че толкова удобното ми за седене дупе остана в миналото. Наистина, оказа се, че съм се надценила за едните гащи и ги смених с по-малък размер. После разкарах магнитните маркери от парцалките и за пръв път от месеци се облякох нормално.
Застаряващите чужди маратонки на краката ми не бяха мечтата ми за обувка, но поне ми бяха по мярка и не миришеха, така че се отказах от мисълта да заведа Йохан на магазин за обувки и просто си гепих няколко чифта чорапи. Омръзналите ми парцали метнах в кофата за боклук зад щанда, където се кипреше една замръзнала продавачка. Колана обаче си го прибрах.
- Вземи това поне, да не ме излагаш пред хората. – подвикнах аз и метнах на Йохан една карирана риза. Той ме изгледа кисело и я облече.
- Свърши ли?
- Не разбирам от какво си недоволен. Някога да си виждал жена да си събере толкова партакеши за десет минути?
- Времето е изключително...
- ...субективна величина, знам. – прекъснах го аз. – Хайде да тръгваме.
Най-сетне дойде и моят час да видя чудо. След като се отдалечихме достатъчно от магазина (нищо чудно някой да забележеше загубите скоро), Йохан ме придърпа в едно по-скришно кьоше и активира пак потока. Отначало направо ми се зави свят. Не бях чувала толкова много звуци накуп от месеци. Нито бях виждала толкова много движещи се обекти. Може да се каже, че в онзи момент осъзнах за пореден път чудото на живота. Вятър! Колко ми беше домъчняло за това рошене из косите! И слънце – истинско, живо слънце, затуляно чат-пат от пухкави облачета. На този фон бялата килия започваше да изглежда като един твърде продължителен кошмар, от който просто се събуждаш с усмивка и отиваш на кафенце с приятели. Дали и моят поток някога щеше да се превърне за мен просто в един кошмар? Бях го изтрила, в крайна сметка...
Измъкнахме се от кьошето, където се бяхме сврели, за да не предизвикаме масова истерия с внезапната си поява. Гледах като хипнотизирана как краката ми правят стъпка след стъпка по плочките на тротоара, хвърляйки сянка. На човек можела да му липсва и собствената му сянка, както се оказа. Като на Питър Пан.
- Къде ще седнем? – окопитих се аз най-сетне да отворя уста.
- Знам едно местенце с добра кухня наблизо. Неведнъж съм бил в това градче.
Не го попитах, как се казва градчето. Можеше да сме в някой незнаен поток, където историята е създала селище, за което дори не съм чувала. Вместо да задавам излишни въпроси се заех жадно да оглеждам света наоколо. Хора... Съсредоточени, лениви, забързани, усмихващи се, влюбени, ядосани... Откога не бях виждала хора! Преди да се появи Йохан се радвах единствено на компанията на Смърделин. Спомних си шумната и многобройна моя компания от стария ми изтрит поток. Колко вечери бяхме прекарали в приказки и пиене, чудейки се как точно да се съберем всичките седнали в една-две стаи. Как дружно ревяхме различни песни, заглушавайки китарата, която безуспешно се опитваше да даде верен тон на по-некадърните певци. Колко масовки за пътуване си бяхме правили, тъпчейки се в малкото коли, които успявахме да намерим. Един връз друг, с багажа в скута. С постоянни майтапи и смях на уста... Не, потокът ми май нямаше да се превърне за мен просто в кошмар. Беше се превърнал в кошмар, когато го изтрих. Хубавото сигурно все още го има някъде...
Любимото местенце на Йохан се оказа малко ресторантче, забутано в една тясна уличка. Щом взехме да го наближаваме, ми потекоха лиги при мисълта за топла храна. Започнах да обмислям поръчката си – първо една бира, докато чакаме яденето. После манджата – някоя вкусна супичка за отскок, а после нещо добре залоило и с много мръвка. И зелена салата... Продължих да прехвърлям трескаво из ума си най-вкусните неща в историята на човечеството, докато сядахме на масата. Временцето беше чудесно, така че заехме места на откритата тераска. Йохан пак ме изненада, като поведе разговор със сервитьорката на перфектен френски. Всъщност знам ли, дали е перфектен, аз френски не говоря. Той услужливо преведе поръчката ми за бира и ме светна, какво ни препоръчва сервитьорката за обяд. Поръчах от много по много и се отпуснах блажено в плетения стол в очакване на бирата.
- Какво си се умълчал? – подхвърлих към Йохан, докато си палех цигара.
- Просто... Ей-така. – рече той и отбягна небрежно погледа ми.
- Кисел ли си за нещо? – заинатих се аз. – Съжалявам, че се забавих толкова с търсенето. Честно казано твоето обяснение за “пулсациите” не ми помогна твърде много.
- Изобщо не си се забавила. Продължаваш да отбелязваш рекордно време за аматьор.
- Какво ти става тогава? От ходенето на пазар ли се изнерви?
- Не. – отсече той кратко и се захвана да прелиства менюто.
- Казвай какво става, или ще си потърся по-весела компания. – заплаших го аз. Той рязко вдигна поглед от менюто и ме изгледа ядосано.
- Ако не си спомняш, съвсем наскоро ми помогна да погреба стотина души. - изсъска той тихо. - А се държиш, сякаш нищо не е станало.
- Ти също се държеше така доскоро. – свих рамене. – А и каквото е станало, ти си виновен за него. Какво искаш, да скоча и да те заколя с вилицата ли?
- Аз се държа така, защото съм видял доста повече от теб. Преживял съм война и още какво ли не. А ти си средностатистична хлапачка на двадесет и пет години.
- И какво от това? – сопнах му се аз. В този момент дойде сервитьорката с бирите ни и ги остави на масата с любезна усмивка. Усмихнах й се в отговор и отпих една голяма глътка, докато си тръгваше.
- Човек би очаквал от момиче на твоята възраст да бъде шокирано. Или поне потиснато. А ти... Пренасяш трупове, без да ти мигне окото, пиеш с убиец, крадеш... И всичко това с най-щастливата усмивка на света. Нямаш елементарни морални стопери в съзнанието си. А това, съчетано със силата, която имаш, те прави много опасна.
Започвах да побеснявам. Наистина ми се прищя да го заколя с вилицата, или поне да му се навикам. Вместо това обаче се овладях и го дарих с “най-щастливата усмивка на света”.
- Първо – ти ли ще ми говориш, че нямам елементарни морални стопери, след като уби над сто души? – попитах го тихо. – И седиш и ми оправдаваш нещо, което наричаш липса на морал с възрастта си. Какво, човек за осемдесет години задължително трябва да стане кръвожадно и хладнокръвно копеле ли? Второ – да, пренасям трупове, без да ми мигне окото. Пренасяла съм трупове и преди. Трупа на покойния ми дядо например, след като почина след две седмици мъки. Не се чувствам длъжна да пищя и да си скубя косите, ако видя останките на някой нещастен човечец. Трето – да, крада. Ти не крадеш ли? Преди малко направо ми се похвали как си събрал пари за ресторант от Съюза на анонимните замръзнали дарители. Но чакай, забравих, теб те оправдава възрастта ти! Аз мога да ти се оправдая с това, че ако чакам да се хвана някъде на работа без документи и да получа първата си заплата ще пукна от глад или ще си изпрося белята някъде. Но не ти се оправдавам с нищо. Да оправдаваш “неморалните” си постъпки с разни доводи е къде по-неморално от това да си признаеш, че така ти изнася в момента...
- Случайно и кражбите и убийствата бяха и за твое добро. – прекъсна ме той.
- Пак се оправдаваш! – тупнах по масата с длан ядосано. - Просто спри с това и млъкни за малко, не съм свършила още. Трето – да, пия с убийци. Хората имат своите причини да убиват, да помагат, да крадат или да жертват живота си за някого. И да живеят в крайна сметка. Понякога причините са добри, друг път не. Предпочитам да приемам хората за добри в общия смисъл на думата, с техните слабости и недостатъци. Докато не се докажат като пълни отрепки. Ще бъда до теб и ще ти пазя гърба, докато не се докажеш като боклук. Защото дотук много ми помогна, а не съм от най-неблагодарните копелета. Не си научил много за годините, в които си живял, ако не си успял да запазиш това. Да имаш вяра в доброто у хората до доказване на противното. Случили са ти се кофти неща и си готов да сложиш в графа “неморален” всеки, който не се вписва в представите ти...
- Аз не съм те...
- Много е лесно да нямаш вяра на никого и да се смяташ за единствения “правилен” човек на света. – прекъснах го аз. – Къде по-трудно е да се научиш да прощаваш и да разбираш, защо хората правят грешки, както и на теб ти се случва да правиш грешки. Да се научиш да не си правиш прибързани изводи.
- Не си правя прибързани изводи. – измърмори той навъсено.
- И четвърто – докато съм жива ще се опитвам да правя нещата с най-щастливата усмивка на света. Не смятам да затъвам в дебрите на мировата скръб. Пък ти както искаш го приемай.
Поех си въздух след дългата реч и пак се съсредоточих върху бирата си. Цигарата ми беше изгоряла и си запалих нова. Над масата ни надвисна мълчание за няколко минути.
- Може би си права. – каза той накрая.
- Безспорно. И за друго съм права – че ми скапваш настроението в най-хубавия ми ден през последните няколко месеца. – изсумтях възмутено. – Как изобщо ти хрумна тая простотия с “елементарните морални стопери”? Нямам думи...
- Думи поне май си имаш в повече. – усмихна се той. – Такова конско от години не са ми чели.
- Заслужи си го. Носят ни салатите. – кимнах с глава към упътилата се към нас сервитьорка.
- Можеш да ме учиш колкото си искаш за времето, но моля те, не ме поучавай, как трябва според теб да се държа “за възрастта си”. – вметнах за финал.
- Добре де, разбрах те! Стига си бесняла.
- Изобщо не беснея. Не си ме виждал бясна. А и как да ме видиш, като изобщо не ме познаваш...
- Стига! – проточи той от другата страна на масата.
- Още една бира, моля. – заявих на сервитьорката, надявайки се да разбира английски. Тя кимна и взе празната чаша, след като остави салатите на масата.
- Сега да не кажеш, че пия твърде много за възрастта си? – запитах аз предизвикателно.
- Престани вече! – възкликна Йохан ядосано. – Цял ден ли за това ще говорим?
- Впрочем, наистина пиеш твърде много за възрастта си. – добави той след малко. Прихнах да се смея.
- Знаех си, че си го мислиш!
Скоро и той се разхили заедно с мен, след което в знак на примирие започнахме да се тъпчем лакомо. В ресторанта сигурно не бяха виждали анорексици като нас двамата да ядат като прасета, но за всичко си има първи път. Разговорът на пълен стомах вече протичаше в доста по-приятелска атмосфера.
След два часа напуснахме ресторанта с издути шкембета. Рестото от откраднатите пари оставихме в шапката на един уличен музикант.