автор: SugarFree

Цялата нощ премина в опити да заспя.
Когато спрях да чувам и последния преминаващ автомобил по тихата уличка си мислех, че ще подремна за два-три часа, но явно грешах. Беше ред на пияните кратуни да се впишат във вечерното театро. Пиянските им ноти се носеха през отворения ми прозорец, а Луната ги осветяваше с фенера си сякаш ме интересуваше как изглеждат почерпените им физиономии. Всичко щеше да бъде ОК, ако пияниците не разлаяха и алармите на спящите автомобилите. Като първа шпага се провикна алармата на съседа от 4-тия етаж. Острият й писък се изви в нощната тишина и добавяше ориенталски елементи в пиянската серенада. По закона за всеобщата гадост се включиха и още няколко аларми, които така ми се бяха набили в мозъка, че дори и след като спряха да се кискат тиранично продължавах да си мисля, кога е следващата креслива вълна. Бях започнала да се унасям, когато пиянската трупа отекваше между блоковете и влачеше след себе си метално звучащото котешко мяукане от казаните. Най-накрая дойде ред и на птицата от дървото. Казвах й птица „ПИУ”. Издаваше този звук: „ПИУ” точно в интервал от пет секунди. Толкова беше силен „ПИУ”, че за момент си бях помислила, че птицата е свила гнездо на терасата ми или е кацнала за да ми разкаже своята история. Представях си как имам някое пушкало с апарат за нощно виждане и я подкосявам, но после гузната ми съвест проговаряше и разсейваше тези ми черни и отмъстителни мисли. Знаех, че не съм такъв човек. Дори и да имах хладно оръжие нямаше да посегна на „ПИУ”, която навярно мътеше или не знам какво я караше да издава тези пронизващи мислите ми звуци. Представях си как живея в Ню Йорк и викам „Зоополицията” на Енимал Планет за съдействие. Как зоополицаят предупреждава „ПИУ” по мегафон да спре да издава проклетите звуци и в знак на неподчинение я сваля и отвежда безмълвно със завързани крака от дървото.
След милиард и стотния път „ПИУ” се чу мощен удар няколко поредни „ПИУ”-та и „ТУП”. Някой повали птицата. Мощни и гръмки ръкопляскания се понесоха в тишината. Явно имаше и други неспящи кукундили като мен, които се чудеха как да се отърват от среднощните звукови ефекти и бяха предприели дръзки мерки. Беше ми жално за „ПИУ” и се надявах да е жива, но от друга страна се надявах тайно и безсъвестно да не ме тормози и през следващата нощ.
Не бяха изминали и 30 минути от как бях се отдала на нещо подобно на сън, а през прищипнатата последна щора на прозореца в спалнята ми се беше облещило Слънцето и се опитваше да прокара слънчевите си пипала. Събуди ме преди алармата на часовника ми и ме гъделичкаше нежно с лъчите си. Всичко вървеше по план. Включване на телевизора, протягане, властелинстване в голямото ми легло, ставане, кафе, зъби с една дума очертаваше се ден – обикновен. Отпивах от еспресото си и се бях заслушала в позитивната синоптична прогноза за времето, която обещаваше жарко юлско слънце със съвсееем леки гръмотевични бури и дъжд. Какво пък?! Щеше да бъде просто кратка лятна буря! Мушнах чадъра в чантата си, нахлузих черните тъмни цайси и потеглих по познатия маршрут. Отново видях „Господин Тойота”, който всяка сутрин изпращаше детето си до детската градина и хвърляше бърз поглед на тоалета ми. Разменях любезности с познатите лица по пътя и с широка усмивка продължавах да крача с новите си сандали с 11 санта ток. Какво й трябва на една жена за да крачи бодро и безкомпромисно рано в понеделник сутрин?! Черна рокля и високи сандали?! Два-три бързи комплимента или няколкото похотливи погледа от Господин Тойота?!
Работният ден беше приключил.
Бях планирала разходка в късния следобед.Естествено, че точно в края на работния ден започна и предсказаната синоптична лятна буря. Небето се беше набръчкало и от сивите му болни вени закапаха едри капки дъжд. Не ми пукаше. Бях вдигнала високо глава, разтворила чадър и се бях приготвила за една романтична следобедна разходка в дъжда. Но вятърът се усилваше и безпосочно извиваше ръцете на дърветата. Навсякъде се разнасяше прашен аромат. Безформените капки дъжд барабаняха по горещия асфалт и повдигаха прахоляка. Явна беше целта на времето! Надяваше се всички да останем по домовете си и да наблюдаваме лятното му настроение като обикновени статисти. При този сърдит вятър двойни спици не бяха от значение. Борех се с природните стихии на път за дома напълно сама. В едната ръка бях въоръжена с чадъра, който ми служеше за всичко друго, но не и за предпазване от водата. На рамо бях метнала дамската си чанта, а в другата ръка стисках пазарска торба с покупки.Съвсем бях забравила за роклята ми, която танцуваше в стъпките на силния вятър. Изведнъж силна струя вятър профуча като лятно торнадо и захлупи роклята на тила ми. Кое по-напред трябваше да управлявам?! Чантите? Чадъра, с чиято помощ бях плувнала във вода или трябваше да опазя женското си достойнство държейки роклята си като ученичка на пионерско събиране?! Мокра и засрамена се мушнах между две паркирани коли за да скрия и малкото, което не се бе видяло. Пуснах ядосано чадъра и чантата на земята и се заоглеждах пред колко човека ме беше изложил вятъра. Бях доволна от нулевия резултат. Хванала в едната ръка чадъра и чантата, а в другата държах роклята си да не поеме към небесата отново. Само 50-сет метра ми оставаха до дома. 50-сет метра и щях да съм си в нас, а минувачите щяха да са забравили какво са видели. След краткото душевно спокойствие, което ме бе обхванало се канех да потегля, когато зад гърба си чух кликването на аларма на една от колите, които ме бяха приютили. Зад гърба ми беше се изправил мъж, който беше видял цялата гола одисея и най-вече оголеното ми четирибуквие. Мъжът беше станал ням свидел и щеше да си остане такъв, ако алармата на проклетата му кола не го беше издала. Бях бясна! Бях една бясна, мокра и сърдита жена! А той само тихо промълви: „Аааз такова....ммм...аз нищо не видях...” след, което тръгна да ме гони по улицата за да ми се извинява и да ми върне пазараската чанта, която в яда си бях изпуснала и оставила до колата му. Но за какво беше виновен той?! За прогнозата за времето? За вятъра или затова, че бях избрала именно неговата кола за щит?! Той щеше да си остане моя единствен свидетел.
Бях стигнала до входа. Пуснах на земята чантите и чадъра си и започнах да се въртя под дъжда, и да смея с глас на цялата ситуация, която ме беше привлякла като участник. От всякъде и навсякъде по мен се стичаха капки дъжд, а руменината по бузите ми още не се беше махнала. Косата ми беше на клечки, сандалите ми бяха удавени от дъжда и дори 11-сантиметровия им ток не ме беше спасил от наводнението. Събух ги и зашляпах боса и щастлива към дома.
Прибрах се в нас усмихната и толкова щастлива. Погледнах през терасата и видях, че не беше дошла зоополиция, но имаше бригада, която се грижеше за фризурите на дърветата. Ясно беше, че ме очакваше една тиха и спокойна лятна вечер.
Какво стана с „ПИУ” ли?!
Естествено, че беше жива и продължаваше да издава този впечатляващ звук, но вече не пред покоите ми, а в близката борова горичка.