автор: kcekce

5.

За пръв път прекрачих шибания праг на скапаната врата. Спомних си, как я гледах първия път, когато я отвориха. И как се отказах да я гледам по-късно.
После ми я отваряха още няколко пъти, но аз упорито игнорирах тази дупка в стената, знаейки че стои там само за да ме дразни. А сега десният ми крак направи стъпка към другата страна. Навън. Левият го последва, носейки резките-белези от последните прекарани тук дни. Бях решена да направя всичко възможно тези резки наистина да са последните.
Йохан ме поведе с бърза крачка по коридора, докато аз любопитно оглеждах обстановката. По стените имаше сложени в рамка снимки. Черно-бяла снимка на някакъв шкембест чичка с униформа. Снимка на усмихнати хора с бели престилки, прегърнати през рамо. Снимка на трима души с бели престилки, пак усмихнати. В краката им се беше свил на кълбо някакъв човек с каишка на врата. И тримата бяха със слушалка в дясното ухо...
Йохан спря няколко метра по-нататък и отвори една остъклена вратичка в стената. Извади оттам някакъв уред със странна форма и го счупи в земята. В коридора подът си беше твърд, а не тапициран както в малката ми килийка.
- Авариен стационарен зумер. – поясни той. Изгледах мешавицата от пръснати парчета, но не видях никакви познати на технологичната ми мисъл части. От отломките се стичаше безцветна течност.
- Каква е тази течност?
- Вода.
Повдигнах вежди изненадана и продължихме нататък. След малко се зарадвах да видя една съвсем обикновена врата – с дръжка, панти и всичко останало. Дървена. Осъзнах колко много ми беше омръзнала бялата тапицерия на килията. Йохан натисна дръжката и вратата се отвори безшумно. Явно пантите бяха добре смазани. Вратата водеше към помещение, пълно с монитори и датчици. По стените бяха пръснати различни на цвят лампички, които в момента не светеха. На един малък екран се мъдреше електронно цифрово изображение, което гласеше “196”. Пред него беше седнал един застинал тип с бяла престилка, втренчен уплашено в цифрата. Големият монитор на едната стена показваше кубична тапицирана в бяло килийка. Вратата й беше отворена, а вътре се наблюдаваше сцената от момента, когато онази свиня беше започнала да ме души.
- Това моята килия ли е?
- Твоята е. А това тук е датчикът на емисиите. Коефициентът ти е поне 131. Ти наистина си феномен. – той изведнъж ме награби и ми лепна една шумна целувка по бузата.
- Това пък за какво беше? – попитах аз в недоумение.
- Ако не беше ти, още щях да си стоя затворен в една от тия проклети кутийки. – той сякаш се смути и добави – Извинявай, ако съм казал нещо по-така... По едно време доста ти се бях ядосал. Всъщност ти нямаше как да знаеш какво да направиш, но се справи отлично. Благодаря ти.
Почувствах се леко притеснена от тези откровения и отсякох:
- Хайде без сантименти. Всичко е ОК. Това е най-важното.
Йохан кимна и се насочи към пулта пред седналия... Служител?.. Надзирател? Повдигна един малък прозрачен пластмасов капак. Под него имаше устройство, подобно на онова, което счупи преди малко в коридора. Лежеше в малка безцветна локвичка, явно вече му бяха изтекли водите. Зумер значи? Ето какво ми беше пищяло в ушите толкова време.
- Този вече за нищо не става. – констатира Йохан и затвори капака.
- Защо тези неща са пълни с вода? – полюбопитствах аз.
- Водата има един вид памет. – поясни Йохан. – Направени са редица изследвания на тази тема. Молекулите й се подреждат в различни структури, в зависимост от това какво се случва наоколо. Структурите се влияят и от човешките емоции. Преди години един немец започнал да изследва свойствата й във връзка с акумулирането на темпорални емисии. В резултат на това се появили зумерите. Работят само с чиста дестилирана вода.
Той претърси джобовете на седналия пред монитора надзирател и кимна доволно, когато не намери нищо.
- Те докога ще стоят така застинали?
- Докато не решиш да ги пуснеш. Или докато не се появи някой по-силен от теб да отблокира потока. Или някой, който успее да те убие. – той помълча малко и добави: - Май все пак имаме късмет. Изглежда всички са били тук по време на спирането. Или поне тия от другите потоци не са намерили медиум за залавяне.
Излязохме от стаята и продължихме напред по коридора.
- А ако намерят медиум за залавяне, какво ще стане?
- Едва ли ще намерят. Онези от тях, които излизат в други потоци, са свързани с тукашните зумери. А тукашните зумери са спрени.
- Нищо не разбрах. – признах си аз.
- Без зумерите те... – той въздъхна, напъвайки се да измисли по-лесно смилаемо обяснение. – Губят контрола си над времето. Остават блокирани във времевия поток, в който се намират и не могат да надничат в мрежата.
- Да надничат в мрежата ли? – тонът ми даваше ясно да се разбере, че тази фраза нищо не ми говори.
- По-просто казано, не могат да видят следата, оставена от един медиум във времето. Не могат да познаят един медиум, дори да се разминат с него на улицата.
Стигнахме до още една дървена врата. Обстановката вътре беше идентична на тази в предишната наблюдателница. На монитора се мъдреше празна бяла килийка.
- Тук няма ли други затворени хора? И тази килия е празна.
- Сто на сто е имало някого вътре, щом този седи тук. – той кимна с брадичка към чичко доктор с бялата престилка, седнал вкаменен пред монитора.
- Но стаята е затворена. Как е излязъл?
- Най-вероятно голяма част от медиумите са се разбягали по други времеви потоци, още щом са усетили първия ми опит за спиране на времето. Предполагам, че съм успял да спра действието на зумерите поне за малко. След твоя времеви блокаж вече едва ли биха могли да се измъкнат.
- Защо?
- Твърде силен беше. Без малко да замразиш и мен.
Поклатих глава.
- Едно не разбирам – уж сме на място, където времето е спряло, пък ние си действаме съвсем нормално. Не би ли трябвало и ние да сме “спрени”?
Йохан отвори вече познатия ми от предишния “кабинет” капак и извади оттам зумера. Стовари върху него една възтежичка мраморна ваза, оставена на бюрото до пулта. Водата от вазата се плисна и се смеси с тази от зумера, а от оклюмалата хризантема се посипаха листенца.
- Медиумите като цяло са извън времето. Съществуват извън времевите потоци. По-силен медиум може да успее да блокира и замрази друг в определен поток. От своя страна другият медиум може да се съпротивлява на блокажа. Онези тримата с приемниците в ушите се съпротивляваха на моите опити да спра потока. Не успях да блокирам потока напълно, но го забавих, което най-вероятно е извело за малко зумерите извън строя. През това време по-предприемчивите медиуми са си били шута оттук. И съм им благодарен за това, защото по този начин са намалили коефициента на местните гадняри. Те черпят енергията си от хората в килиите.
Фактите започваха да се подреждат полека-лека в главата ми. Въпреки това не се чувствах, като да имам пълноценни познания по въпроса. Феномен ли? Темпорален медиум ли? Темпорален невежа, ето какво съм аз.
- Обещай да ми проведеш една темпорална лекция по-късно. – той се усмихна.
- От години не съм водил лекции на тази тема... С удоволствие. Още повече, че ми изглеждаш схватлива ученичка.
Помогнах му да претършуваме джобовете на местния наблюдател и открихме един портативен зумер. Йохан прибра джаджата със злорада усмивка. В другия джоб на надзирателя намерихме един пресен на вид сандвич, който си разделихме братски, с треперещи ръце.
- Божичко, откога не бях яла... храна! – измърморих аз с пълна уста. Езикът ми се гърчеше от удоволствие, усещайки вече забравените вкусове на сусамено хлебче, шунка, масло, кашкавал, горчица и маруля. Изсмях се, когато видях Йохан да дъвче лакомо, с виснали по дългата му брада трохи.
- Ама че сме жалка гледка! – констатирах аз накрая. – Колко още стаи трябва да обиколим?
- Сигурно над стотина. – смутолеви Йохан преживяйки.
- Множко са... – замислих се. – Но ако във всяка втора ни чака по сандвич, съм навита.
Излязохме и от тази стая. В следващата не намерихме сандвичи, но за сметка на това в бялата килийка на монитора се виждаше човек.
- Първо попадение. – отбеляза Йохан и започна да оглежда пулта. Намери бутон с надпис “Open” и го натисна. Нищо не се случи.
- Апаратурата не работи... – почеса се той по растите.
- Защо?
- Спряна е. Все пак, потокът е блокиран.
- Какво ще правим?
- По-късно... – отговори той неопределено и счупи поредния зумер.
- Онзи нещастник така ли ще го оставим да си седи в килийката? – възмутих се аз.
- Той също е блокиран. За него времето е спряло. По-късно. – отсече Йохан и тръгна да излиза от стаята.
- По-късно какво?
- По-късно аз ще се оправя. Първо да унищожим зумерите.
Докато приключим обиколката на сградата, вече бях капнала. Открихме около петдесетина затворници, които оставихме да вегетират до “по-късно”. Всички помещения бяха претърсени из основи за скрити портативни или стационарни зумери. Унищожавахме и приемниците, които видяхме по главите на някои от служителите в този зловещ санаториум. Хапнахме още два сандвича и едни солети.
Стаите се разполагаха на три доста обширни етажа. Четвъртият и последен етаж явно беше предвиден за персонала. Там имаше пет просторни апартамента с шест легла във всеки. Мебелировката беше семпла, във всеки апартамент имаше санитарен възел и баня. Имаше един “президентски апартамент” с хол-трапезария. Въздъхнах отчаяно в една от баните.
- Жалко, че всичко е спряно. Умирам за един душ.
Йохан завъртя кранчето на мивката и рукна вода.
- Водата е извън времето. – поясни той. – Можеш също така да извършваш най-различни механични действия върху предметите. Например да въртиш тези кранчета. Можеш и огън за запалиш. Електронните прибори обаче няма да работят. Крушките светят, само защото са били спрени светнати. – чак сега забелязах, че не хвърлям сянка. - Не можеш да ги изключиш.
Той се прозя и добави:
- Мисля, че засега направихме достатъчно. Няма проблем да се изкъпем и да поспим. Ще използвам банята в съседния апартамент.
- Не съм се сблъсквала с топла вода от месеци. – ухилих се аз. – Изчезвай. Първият, който се събуди, ще събуди другия.
Йохан ми се усмихна и махна уморено с ръка за лека нощ. Докато беше още на прага се провикнах към гърба му:
- Да знаеш, че спя като пън! Не се притеснявай да ме събудиш с шутове.
Той кимна без да се обръща и излезе. Протегнах със задоволство уморения си гръб и огледах наличните принадлежности в банята. Душ-кабина, течен сапун, шампоан, хавлиени кърпи... Шкафче за баня?
Лицето ми не се отразяваше в огледалната вратичка на шкафчето. Какво пък, странно, но не и фатално явление. Надникнах в шкафчето, което си остана тъмно дори и след отваряне. “Крушките светят, само защото са били спрени светнати”... Явно шкафчето беше спряно на тъмно. Зашарих опипом вътре и намерих и двете неща, от които изпитвах отчаяна нужда. Нокторезачка и самобръсначка. Измих и двете със сапун на мивката. Бойлерът явно беше “спрян” в нагрято състояние, защото имаше топла вода. Зачудих се дали водата ще бъде вечно топла, след като времето е спряло, или ще свърши в един момент. Какво все пак ще рече, че водата е извън времето?.. Карай, няма значение. Съблякох се бавно, предчувствайки удоволствието с цялото си същество. После влязох в душ-кабината и се накиснах под горещите струи... Сигурно се къпете, когато си поискате? Не знаете, каква неземна наслада е къпането. Както и бръсненето и рязането на нокти. Неволно почувствах изблик на любов към цивилизацията, с цялата й мърсотия, шумотевица и замърсяването на околната среда. Киснах се под душа поне четиридесет минути...
Увих се в пухкавите хавлии и прибрах нокторезачката и самобръсначката обратно в шкафчето. Видът им ме караше да се чувствам неудобно – и двете си останаха “на тъмно”, неосветени. За щастие това не ми пречеше да ги използвам, тъй като се открояваха отчетливо на фона на добре осветената баня.
Когато се довлякох до най-близкото легло, вече едвам държах очите си отворени. Беше застлано с всичко необходимо – може би използвани, но достатъчно чисти чаршафи, топли завивки, възглавница. Мушнах се под одеалата и ми се прищя да замъркам като котка. Заспах с неописуемо приятното и спокойно чувство, че никой няма да ме упои с газ, да ме залее с ледена вода или да ме върже в усмирителна риза...