автор: marcusjunius

Но колкото повече им отказвал, те толкова повече го притискали и тогава Метелий го хванал за робата и я вдигнал над раменете му. Това било знакът за заговорниците. Пръв посегнал Каска, който стоял зад него и му нанесъл удар със сабята си по врата
– ударът обаче не бил силен и не бил смъртоносен и Цезар се обърнал и хванал ръката му. Другите, които се били уговорили, че всеки щял да му нанесе рана, извадили мечовете си и също се нахвърлили срещу него. Тогава обаче, въпреки разговорите си с Касий и обидата си от Цезаровата гордост и неговите имперски въжделения, Брут не издържал да гледа как метежниците, като глутница кучета, се нахвърлят върху онзи, който някога му бил приятел. Брут извадил меча си и посякъл Каска през дясната ръка, а после застанал пред ранения Цезар с тялото си. Това разколебало метежниците и един от лейтенантите на Цезар, също вербуван от заговора, се уплашил и заповядал на охраната да защити императора...

Синът ми лежеше по очи на леглото и бе забил нос в някаква книга.
- Какво четеш? Не чети от толкова близо, ще си развалиш очите.
- Споко, тате. Добре ми е.
- Какво четеш? – попитах пак аз, докато захвърлях сакото си на фотьойла и включвах телевизора за новините в осем.
- За есето по история – Плутарх, Животът на благородните гърци и римляни. За атентата срещу Цезар.
- А, ясно. Така и никога не разбрах какво толкова интересно има в този атентат – нали е бил неуспешен. Според мен интересни са само успешните... И каква ще ти бъде темата?
- Мисля да пиша точно за това - какво би станало, ако метежът бе успял и заговорниците бяха убили Цезар...
- Сериозно? – бях наистина впечатлен, че едно седемнайсетгодишно момче се интересува от превратностите и разклоненията на историята. Беше все още много млад, за да знае онова, което знаех аз.
- Да – темата е за Цезар – но по избор. Аз ще пиша за това.
- И каква ти е тезата?
- Смятам, че ако метежниците бяха убили Цезар, сега щяхме да живеем в един по-добър свят.
- Глупости.
- Благодаря ти за подкрепата! – синът ми ме погледна намръщено и в гласа му звънкаше сарказъм.
- Извинявай. Исках да кажа – мисля, че от гледна точка на днешния ден няма никакво значение...
- Не си прав, тате! Най-малкото Шекспир нямаше да напише пиесата си „Брут” – не смяташ ли?
- А защо смяташ, че е нямало да я напише?
- „Брут” е история за голямата любов, за пълната духовна и интелектуална отдаденост между двама души и за терзанията, с които ги затиска околният свят. Брут и жена му Порция преживяват своето собствено единение и трагедия затиснати от предателството на Цезар, който от техен приятел се превръща в абсолютен тиранин...

Леле, какви изречения реди малкият. Няма да ми е лесно да споря с него – а след пет-шест години направо ще ме разбива.
- Милко, няма доказателства за какъвто и да било историзъм в пиесата! – натъртих аз на „историзъм”.
- Какво значи „историзъм” и какво значение има? Просто нямаше да я има пиесата, която е ценна сама по себе си!
- Дори и да я нямаше, може би щеше да има някоя друга. Дори и да го нямаше Шекспир, може би щеше да има някой друг, който да вярва в същите неща.
- Тате, това е пълен булшит.
- Какво е булшит?
- Знаеш много добре.
- Разбира се, че знам – мразя чуждици, особено обидни. Ако Цезар бе убит, на негово място щеше да се появи някой друг тиранин.
- Ако Цезар бе убит, днешния свят можеше да бъде по-различен, тате! Можеше да имаме истинска демокрация, а не такава само на думи! Можеше Америка и Русия да не са някакви откачени псевдодемократични суперсили, както ти сам ги наричаш, и можеше да няма атентати като този на единайсети септември!
- Сине, убийството на един човек, дори и на най-бедния селянин в древен Рим със сигурност е променило нещо в света. Но дори и убийството на най-големия тиранин не може да промени тираничната и жадна за власт природа на човека! – започвах да се ядосвам на малкия.
- Казваш го само, защото си лежал в затвора заради устата си при комунистите, а без малко - и при демократите! А сега ти е омръзнало и искаш да станеш един от тях! И мама ти го каза!

Е сега наистина ме настъпи по мазола.

- Слушай, малкия! Ти не знаеш нищо за света! И ако приема поканата на чичо ти Стоян, то ще бъде, защото все пак вярвам, че може да се направи нещо за обикновените хорица! – дръпнах книгата от ръцете му и тръшнах вратата след себе си.

Отидох в кухнята, там също тръшнах вратата, а после с разтреперани ръце извадих старото уиски от барчето над мивката и си налях половин водна чаша. Чак след като го изпих, усетих, че започвам полека-лека да се успокоявам. Ама че хлапе! Kакво право има да ми говори така? Когато през 89та падна комунизмът, той още не беше роден. Няма представа какви са и сегашните! Виж, за Америка и Русия е прав – но те щяха да си бъдат същите със или без Цезар. Просто така ще функционират държавите, щом страхът на хората им го позволява!

Докато си наливах втора чаша, отгърнах книгата на Плутарх, която така грубо бях изтръгнал от ръцете на сина си.

До края на април Цезар унищожава всичките метежници и техните семейства и окончателно приема титлата на вечен превелик и единствен управник на Империята. Много нощи Брут не спи и Порция, която не само е красива и благородна, но е и образована и с изтънчена култура във философията и другите науки, разбира, че мъка гори любимия й. Една вечер тя му казва: „Нали не мислиш, че аз съм само блудница, която е тук да топли ложето ти? Нима не искаш да съм и твой приятел, или не мислиш, че мога да споделя с теб както радости, така и грижи?” Но Брут остава безмълвен с поглед в тавана и тогава Порция отива в другата стая и намира един бръснач, като онези, използвани от градските бръснари, и порязва дълбоко бедрото си. После отива при Брут и му казва: „Виж, направих го в опит да си причиня по-голяма болка от тази, която ти ми причиняваш, но не успях!” Тогава Брут вдига ръце към небето и изрича: „О богове, помогнете ми да съм достоен за жената, която ме обича така!”

Спомних си същата сцена от пиесата на Шекспир:

О богове, с какво заслужил съм
такава вярност?
Предадох народа си,
а любовта си оставих на самотата!

И после, точно преди да се наниже на собствения си меч в спалнята си:

Прости ми, Любов моя –
предадох народа си и вярата си в правото на Рим,
а сега предавам теб,
като си тръгвам без да се сбогувам!

Определено тази пиеса щеше да ми липсва, ако не беше написана. Но все пак бях прав и историята го доказваше – съвременните империи, съвременните властници бяха същите, като отминалите, независимо от имената, с които се назовават царете и крепостните селяни. Но малкият определено ме накара да се замисля – че всъщност различни сме само ние. Нашите решения имат значение за нас така, както биха имали за целия свят. Защото за нас самите ние сме целия свят и в него пазим онези, които обичаме и онова, в което вярваме.

Затворих книжката и бързо преминах няколкото метра да другата стая – Милко все още лежеше на леглото по корем и бе заменил „откраднатия” от мен Плутарх с Шекспировия „Брут”. Когато влязох, той типично демонстративно и по тийнейджърски ми обърна гръб и заби нос още по-ниско в книгата.

- Хайде, стига си се цупил! – казах аз с тон, просещ сдобряване. – И двамата сме прави донякъде. Светът ще има винаги своите тирани, но и винаги ще има своите любови... Това е важното нали? Нашите предателства имат значение само за нашия свят. За това най-добре да не ги извършваме.

Синът ми се обърна към мен, остави книжлето и повдигна рамене:
- И сега к’во значи всичко т’ва? Значи ли изобщо нещо?
- Значи. Първо, няма да приема министерския пост, въпреки че чичо ти Стоян ми е приятел. И второ – гладен съм, да вървим да си вземем една кофа пържени пилешки крилца, а? Мама също много ги обича.

---
Публикувано за първи път в marcusjunius.blogspot.com под заглавие "Светът трябва да има смисъл, нали?"