3.
Седемдесет и втора резка се оказа решаваща. Някакви звуци ме изтръгнаха от приятния разговор със Смърделин. Не бързах да отварям очи, опитвайки се да “фокусирам” първо слуха си. Главата отново ме цепеше, а ушите ми пищяха както винаги.
- Оставете го тук за известно време. – изрече някакъв глас на английски. – Новата стая ще бъде готова до няколко дни, през това време новият трябва да остане сам.
- Какво да правя, ако започне да контактува с М 305-67? – запита друг глас.
- Оставете ги засега на спокойствие, да видим как ще се отрази това на емисиите. Но ако започнат да си говорят твърде много, пуснете им газ.
- Тъй вярно.
- М 23-65 е един от най-старите образци, не мисля, че ще е склонен да върши глупости. Просто не ги оставяйте да разговарят.
- Тъй вярно. – отговори пак вторият глас. Явно първият беше шефа, а вторият – подчинения. Пищенето в ушите ми се засилваше.
- Мисля, че М 305-67 е будна, сър, емисиите са твърде слаби и равномерни. – обади се трети глас, явно предаден от високоговорител.
- Няма значение, вече излизаме така или иначе. Искам работата по новата стая да бъде започната веднага... – звукът се изгуби постепенно в характерната за килията ми тишина. Боже, откога не бях чувала човешки глас! Ако не броим Смърделин, разбира се.
Бавно отворих очи. Ушите ми пищяха невъобразимо, едва се сдържах да не ги запуша с длани. Погледът ми се фокусира върху една от печално познатите ми бели стени. Лежах с лице към нея, а едната ми ръка се беше схванала. След известно време се усетих, че гледам тъпо в стената, вслушвайки се в ужасното пищене в ушите ми и почесвайки несъзнателно новата резка на левия ми крак с порасналите нокти на десния. Жалка картинка... С мъка надигнах натежалата си глава и седнах. Виеше ми се свят.
Халюцинация ли бяха чутите от мен преди малко гласове? Вече изобщо не бях сигурна кое е фантазия и кое – реалност. А и реалността май не беше за предпочитане. Изчоплих няколко гурела от очите си и се прозях, надявайки се това да намали пищящия ефект в ушите ми. Не подейства.
Подскочих изведнъж, долавяйки странен шум. Ясно, помислих си, все пак съм халюцинирала. И продължавах да халюцинирам. Защото в тази стая просто нямаше откъде да се чува хъркане.
- Смърделин? – повиках аз и се обърнах, все така седнала на пода. Халюцинациите ми ставаха все по-интересни. В другия край на стаята лежеше един доста дългобрад и дългокос мъж, облечен с нощница като моята. Човекът явно беше в безсъзнание, дишаше неравномерно и понякога похъркваше. Краката му изглеждаха смешно, подавайки се изпод мръсно-бялата нощничка. Мъжът беше кожа и кости, както впрочем и аз. Промъкнах се бавно към него на четири крака.
Изненадващо, но лицето под огромното количество косми изглеждаше доста младо, макар и твърде бледо. Очните ябълки се въртяха бясно под клепачите, преследвайки различни недостъпни за мен видения. Аз обаче се наслаждавах на собственото си видение – първия ми съкилийник.
- Ей. – изграчих аз сипкаво към човека. Очите му за момент спряха да шарят под клепачите, но после пак започнаха.
- Не съм си поръчвала мълчаливи халюцинации. – изнедоволствах аз и раздрусах човека за рамото. След няколко минути друсане мъжът приотвори очите си, показвайки разширени зеници. Погледът му изглеждаше празен. Понечи пак да затвори очи.
- Ей, Страната на чудесата вика Хюстън! – изревах аз в ухото му и пак го раздрусах. Този път срещнах малко по-осмислен поглед. Възнаградих го с доста пълноценен шамар по лявата буза.
- Хайде, спяща красавице. – окуражих го аз. Затананиках му сутрешната песен на някакво японско радио, която някога бях чула в едно аниме. Доста неприятна песничка, впрочем, и винаги я пееха отрицателните герои... Натрапчивите звуци, изтръгнати от прегракналото ми гърло, явно имаха ефект. Човекът изстена и се размърда на пода, опитвайки се да седне. Помогнах му и го подпрях на стената.
Мъжът се беше намръщил, сякаш от силен главобол (най-вероятно наистина го болеше глава) и ме гледаше объркано с чифт светлокафяви и леко кръвясали очи. Зениците все още бяха разширени, но вече не чак толкова.
- Разбираш ли, какво ти казвам? Английски говориш ли? Или български? Или руски? – запитах го на съответните езици.
- Конничи уа, даи джобу дес ка? – пробвах аз и репертоара си от многобройните аниме-филмчета, които бях изгледала. Пищенето в ушите ми сякаш се засилваше със всяка секунда.
Мъжът се смръщи още повече и разтръска глава. Светлокестенявата му коса беше сплъстена и му придаваше вид на друсан растаман. Той се потърка по слепоочието и неочаквано каза на перфектен английски:
- Мамка му, не може да пищи чак толкова!.. – Аз подскочих от радост.
- Значи и ти го чуваш? – запитах го трескаво. Мъжът изсумтя подигравателно.
- Разбира се, че чувам зумера. Особено пък с тази мощност...
Той се огледа замаяно наоколо си. Не знам дали в резултат на огледа, или на собствените си умозаключения заяви:
- Това е твоята килия, нали?
- С удоволствие бих ти я отстъпила, ако я искаш. Само да можех да си тръгна.
Той кимна. После попита:
- Откога си тук?
- Някъде към два месеца и половина. А ти? – той се загледа замислено в отсрещната стена.
- Не знам. Години?.. – гласът му беше прегракнал повече и от моя. - Коя дата беше, когато попадна тук?
- Около 20-и септември. – зачаках за още информация, докато той не ме подсети:
- Ще трябва да ми кажеш и годината.
- 2007-а. – отзивчиво поясних аз. Той се замисли.
- Тогава трябва да съм тук от три години и четири-пет месеца. – заяви той спокойно.
Зачудих се, дали да му повярвам, но после обърнах внимание, колко са дълги косата и брадата му. Пръстите на краката му завършваха с дълги нокти, повечето изпочупени. Боже мили... Три години. Замислих се, на какво ли ще приличам аз, ако остана тук още три години. Особено ако продължавам да се бележа с резки...
- Три години?.. – попитах го пак недоверчиво.
- И четири-пет месеца. Но времето е изключително субективна величина.
- Субективна ли? – изпаднах в недоумение, какво точно би трябвало да значи това. Той можеше да е полудял. Или да е подставено лице. Във всеки случай вече бях сигурна, че не е халюцинация.
- Какво е това по ръцете ти? – прекъсна той мислите ми, сочейки с поглед многобройните резки.
- Това ли? Календар. Изключително субективен. – той събра сили за една крива усмивка, която едва се виждаше през дългите мустаци.
- Кога се активира?
- Моля? – запитах аз, съмнявайки се във всеобхватността на познанията си по английски език. Мъжът ме изгледа по-внимателно. Зениците му вече се бяха свили до нормални размери.
- Знаеш ли си номера?
Помислих известно време над думите му, след което изпробвах ефекта на утаилата се в паметта ми цифра.
- М 305-67.
Тази информация сякаш го впечатли особено силно. Отново ме огледа от глава до пети и поклати глава.
- Супернова...
На мен обаче беше започнало да ми писва и го скастрих:
- Ако спреш да ми говориш с гатанки, ще съм ти много благодарна.
- Извинявай. Възможно е да ти звуча малко странно. Как се казваш?
Обикновено не понасям този въпрос, винаги ми е било странно за какво хората искат да знаят името на човек, с когото все още не са се запознали. Запознали, в смисъл да си поговорят, да преценят дали си допадат и дали имат общи теми на разговор. Но с този тип все трябваше да започнем отнякъде...
- Мирна.
Да, може да се смеете, но това несвъртащо се на едно място същество, което представлявам, се казва именно Мирна. Може би съм била твърде кротко бебе, когато са ме кръстили. Или просто нашите са се избъзикали с мен.
- Йохан. – подаде той ответната реплика. За момент пред очите ми изплува образът му с малко по-дълга нощница и преблаго изражение а-ла Йоан-Кръстител и ме напуши смях. Сдържах се.
- Ти ли си М 23-65? – за пореден път благослових добрата си краткотрайна памет за числа и други безсмислици.
- Аз съм. Откъде знаеш номера ми?
- Чух да го споменават, когато те внасяха. Също както и моя.
- Я си повтори номера?
- М 305-67.
- Сигурна ли си, че си го запомнила точно?
- Абсолютно. – отрязах аз. Ако изобщо си спомням нещо, просто си го спомням. В подробности. Това пак го вкара в дълбок размисъл.
- Супернова... Знаеш ли, защо си тук? – внезапно попита той. Поколебах се за момент между различните предположения, след което споделих най-вероятното:
- Защото някакви шибани педали ме затвориха тук преди близо три месеца. И защото все още не съм открила начин да изляза.
- Няма такъв начин.
- Май си прав.
Разговорът зависна във въздуха. След като изгризах до прилични размери нокътя на показалеца си, подхвърлих иронично:
- Трябва да те предупредя, че обещаха да ни пуснат газ, ако приказваме твърде много. – той ме изгледа, сякаш недоумяваше, дали говоря сериозно. – Така че ще съм ти благодарна ако обелваш по някоя дума от време на време.
- Как така? – той продължаваше да не разбира.
- Ако говорим повече, ще ни пуснат газ. Хайде да говорим. – подканих го аз. Той обаче ме изгледа, все едно съм се побъркала.
- Искаш да ти пуснат газ? – въпросът прозвуча като “Искаш да те изгорят жива?”.
- Да, имам една партия шах за довършване в Страната на чудесата.
Човекът явно се замисли сериозно дали не съм непоправимо хахо. После предпазливо попита:
- Имаш приятни халюцинации от зеления газ?
- Имам каквито си поискам халюцинации от зелената мъгла. – уточних аз. – Обикновено си поръчвам приятни.
- А защо шепнеш? – попита ме той, понижавайки глас. Приведох се ниско до ухото му и отговорих:
- Не искам да знаят за това, защото ще спрат да ми пускат газ.
- Има логика. – съгласи се той.
- Преди малко спомена нещо за това пищене, което и двамата чуваме.
- Е?
- Какво е това?
- Страничен ефект на зумера.
- Какво е зумер?
- Дълго е за обяснение... – той сякаш се беше замислил за нещо свое си.
- Не съм чувал по-силно пищене през живота си. – добави той след малко. – Но коефициент 132 не е достатъчен...
- За какво говориш? – прекъснах го аз безцеремонно. Не успях да чуя обяснението му, защото от тавана внезапно плъзнаха зелени струи газ. Мъжът отначало се смръщи недоволно, но после сякаш се зарадва на зелената мъгла даже повече от мен. Дръпна ме рязко към себе си и бързо прошепна в ухото ми:
- Можеш ли да си поръчаш неприятни халюцинации? – на устните му играеше странна усмивка.
- Какво? Неприятни ли? – той кимна. – Разбира се, че мога.
- Поръчай си ги тогава. Възможно най-отвратителните! – прошепна той трескаво. – Много те моля! Само после не ми се сърди, ако не подейства.
Свих рамене. Защо пък не? И това е някакъв вид разнообразие. Зелената мъгла около нас се сгъстяваше. Усетих, че се замайвам.
- Ако не се видим пак, Йохан, приятно ми беше да се запознаем.