4. Кибикът
Една партия шах се беше проточила, когато Кузи зърна полковник Карис през малките прозорчета, опасващи клубната галерия откъм улицата. О, то станало обяд... Кузи се размърда на стола и се огледа.
Галерията беше опустяла. Пред шахматните дъски, построени край стените и прозорчетата на горния етаж на клуба, бяха останали само той и противникът му. Отдолу не се чуваха ударите на билярдните топки и подскачането на топчето за тенис на маса.
Кузи се предаде за голямо неудоволствие на непознатия младеж с очила и малко щръкнали уши, който остана да изучава позицията.
- Чао, Джеси ! – Слизайки по стълбите, той си взе довиждане с уредника на клуба. – Момчето ще върне фигурите.
Джеси кимна разбиращо с глава. Двамата се имаха - като бивши футболисти. Казват, че Кузи е играл в националния отбор, но Джеси е много по-известен в града. Преди десетина години той беше младата надежда на Белвил - докато не му счупиха зверски крака в едно окръжно дерби. Наложи се ампутация и Джеси пусна котва в градския клуб за тихи игри, повече известен с наименованието Кибикът. Раздава билярдните топки, хилките за тенис и кутиите с шахматни фигури, не особено строго следи за платеното от посетителите време за игра и не спира да пуши.
Кузи позагуби настроението си. Не беше заради партията. Като единствен мъж в къщата (дедо Вано вече беше престарял), той имаше право да закъснява за обяд, но като заврян зет (Кузи беше от столицата), не можеше да прекалява. В такива случаи той се промъкваше през задния двор на къщата, качваше се горе в кухничката на мансардния етаж и стоически изчакваше връщането на жена си, както и доволното й мърморене, докато му сервираше.
Още имаше време. Хората не са се прибрали от полето, помисли си с надежда Кузи, като видя една каруца с тютюн да завива към Джамията, скривайки се в облак от прах. Всъщност полковникът го угнетяваше. Перспективата да станат роднини не го вдъхновяваше особено.
– Един ден ще ми бъдеш благодарен. – беше казал Карис, когато го арестуваше преди години. Той имаше право. По-добре наблъскан в килията на Окръжния затвор за няколко месеца и после осем години принудителен труд в мината, отколкото безследно изчезнал.
Кузи се разкашля. От някогашните дробове на футболния национал не беше останало нищо. Но пенсията му беше два пъти по-голяма от учителската заплата на Нади. Санаториумите и почивните станции в цялата страна широко разтваряха врати пред заслужилия силикозен миньор.
Смяната на режима преобърна живота на Кузи. Любимият най-малък син на виден столичен кръчмар и спекулант с недвижими имоти беше завършил Френския колеж и играеше футбол в елитния АС-23. Дори беше резерва в един мач на националната гарнитура.
Случи и на свястна жена. Високата и красива северянка беше абсолютна домакиня, умът и езикът й сечаха като бръснач и за две години тя му роди син и дъщеря.
Когато започна Голямата война, Кузи реши да отиде на печалба в окупираните територии на Запада. Там го завари обратът. Новият заместник-началник на Окръжната Сигурност го натовари на един трофеен камион с голяма група задържани чиновници от Новите земи и го изпрати назад по етапния ред.
С двете малки деца Нади си събра багажа и се прибра в Белвил - при майка си и баща си. След близо девет години си дойде и Кузи. Когато му разрешиха отново да живее в столицата Фила, той вече се беше пенсионирал като миньор и така си остана в града.
Понякога предприемаше рисковани пътешествия с мотопеда до главния град на Севера – да напомни за съществуването си на многобройните наследници и длъжници на баща си. И винаги, когато имаше избори. Кузи държеше да се знае, че е столичанин. Поне това беше обяснението за пред хората.