Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: AlbireoMKG
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 14010

Онлайн са:
Анонимни: 432
ХуЛитери: 1
Всичко: 433

Онлайн сега:
:: Albatros

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Август 2022 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаВремената сигурно са полудели - 1 глава
раздел: Романи
автор: kcekce

1.

Още първият ритник ме свали на земята. Може би защото беше изненадващ. А може би защото беше в коленете. На кого му пука? И без това се надявах да ме убият.
Все пак ми стана неприятно – от един момент в живота ми насам бях добила достатъчно опит, за да осъзная, че мразя тялото и главата ми да се блъскат болезнено в земя и други твърди предмети. Просто не понасям внезапно обземащата те дезориентация, която те кара да се чувстваш безкрайно тъп. Не понасям и звука от изпукване на прешлените, след който се чудиш, дали не си си счупил врата...
Оглеждайки се между пороя от удари успях да преброя трима. Всъщност, възможно е да са били както повече, така и по-малко. Шутовете в главата не спомагат за по-добрата концентрация в сложни умствени действия, като броене например. Във всеки случай бяха поне двама, защото от време на време си разменяха реплики. Отначало не сварих да определя езика (вече споменах за ефекта от шутовете в главата), после осъзнах, че е английски. Даже се зарадвах, че мога да чуя и разбера някакъв разговор. Един мълчалив побой би бил далеч по-скучен. От друга страна се разочаровах, защото единият (шефа?) заяви: “Don’t kill her!”, което изцяло противоречеше на моето мнение по въпроса. Изсмях се и им го казах, плюейки кръв.
Наритаха ме още по-активно. Болежките ми вече бяха толкова многобройни, че спрях да ги забелязвам. За сметка на това се ядосах и успях да сваля единия на земята, дръпвайки го рязко за крака. Падна ли ми, копеленце... Сварих да му набия един лакът в лицето преди останалите да ме приведат отново в латентно състояние на гърчеща се под шутовете твар. В процепите между телата им понякога виждах вечерното небе и околните дървета. И завесата от пръскаща се на пепел изчезваща реалност, която се приближаваше към нас...
Сутринта за пореден път се бях събудила с чувството, че нищо не е наред. Станах от леглото не защото ми се ставаше, а защото беше безкрайно скучно да продължавам да лежа. Извърших поредицата от сутрешни ритуали, в които всъщност не намирах никакъв смисъл. Изобщо не ми дремеше дали зъбите ми са измити, кафето и цигарата бяха просто навик, а чиниите в мивката утре пак щяха да бъдат там, защото някой го е домързяло да ги измие и е решил, че аз се кефя на тази работа. “Служебните задължения” ме чакаха горе на компютъра във вид на няколко страници досаден текст за превод. Но нямах нищо против да свърша всичко това, защото просто вече не ми се вършеше нищо друго.
Дори да спре да ти пука за каквото и да е, скуката си остава. Това трябва да се добави към законите на Мърфи. Може да не искаш да си мръднеш пръста за абсолютно нищо, но пак ще ти е досадно да седиш и да гледаш в точка. Сигурно за това са измислили телевизията – да могат хората да се отдават спокойно на пълната си апатия. За съжаление аз нямах телевизор вече от години, а нямах и желание да имам такъв. Има нещо в стандартните филми, реклами и предавания, което може да ти бръкне там, където слънце не огрява, ако си загубил навика да гледаш телевизия. А аз го бях загубила отдавна.
Все пак се преборих с няколкото страници за превод, след което поради липса на алтернатива се насочих към близкото магазинче за да си купя бира. Вкъщи нямаше никого, само радиото се обаждаше скръбно от едната стая, набивайки ми в главата поредната джазирана боза. Времето беше прекрасно – ранна есен, слънчев ден, перфектни температури. Всичко живо наоколо се беше разчуруликало, а котките бяха опънали морните си космати телеса на слънце в двора. На мен продължаваше да ми липсва желание за каквото и да е.
Може би още не сте осъзнали, колко вдъхновение и желание изисква това, просто да си живееш живота с удоволствие. Вдъхновение да прочетеш някоя книга. Желание да се облечеш по-така (а не с десетгодишната си пижама) и да срешеш гнездото на главата си. Желание да измиеш пода, който знаеш, че утре пак ще е мръсен. Вдъхновение да подрънкаш на китара и да съчиниш поредната песен с депресивен текст, акомпанирана от достъпните за уменията ти пет акорда. При липсата на това вдъхновение и желание би нахранил котките си, само ако ги видиш, че вече умират. В това отношение поне бях успяла да се преборя със себе си и пълнех купичките редовно.
Музика също не ми се слушаше. Започнах да се изприщвам душевно от всякакъв вид драматични изповеди на разни недозрели пубертети, ронещи крокодилски сълзи по събралата си багажа изгора. Разните му там готик-метъл възпявания на мечове, дракони, пръстени и тям подобни безсмислици също ми бяха безразлични. Както и ведрите и искрени песни за красотата на живота и доброто, изпълнени от хора, които не бяха осъзнали колко е шибан светът. Предпочитах някой пънкар да ми попее абсолютно немелодично за това колко го мъчи махмурлукът.
Способността на хомо сапиенс да се отнася безкрайно сериозно към какви ли не глупости ме дразнеше все повече и това се отразяваше и на отношенията ми с хората. Имах един добър и един лош начин да се оправям с жалванията от излязлата на дневен ред драма на приятелите си. Добрият беше да им отвлека вниманието към някоя съвсем странична тема, при което те забравяха за жестоката си “трагедия”. Лошият беше да им кажа истината: “Това са пълни глупости. Ще ти мине.” или “Направи нещо по въпроса”. Цинизмът ми беше достигнал невиждани висини... Всъщност той все още си е такъв.
Само скуката и наличието на задължения ме тласкаха да продължа да шавам. Докато усещането, че аз самата и целият ми живот са просто една нелепа програмна грешка се засилваше с всеки изминал ден. Вече бях твърдо убедена, че това нещо, което представлявах в момента, не трябва да го има. За съжаление не ме блазнеше мисълта да си тегля ножа, защото бях изпитала на гърба си колко е болезнена смъртта на близък човек за околните. Така че се бях отдала на активна вегетация, състояща се в поддържане на основните жизнени функции, разиграване на нормално поведение за пред другите и опити да разсея скуката, вършейки нещо добро и полезно. Странно, но загубата на вяра и интерес към живота не доведе до загуба на усета ми за добро. Само дето съществуването ми като личност беше спаднало към категория “необходимото зло”.
Размишлявах върху тези въпроси по пътя към ежедневната си доза бира, убеждавайки се все повече, че нищо не е наред. Не само аз бях ненужен елемент сред брънките на вселената. Баща ми вече от дълги години беше изпаднал в апатия, по-крайна и безплодна дори и от моята. Това несъмнено не беше нужно на света. Също както и цялата бъркотия в световната политика и свеждането на информационните медии до маркетингови институции за популяризиране на това и онова. Бях слушала плач на майка, загубила сина си само няколко дни, но ми се стори вечност. Защото това просто не беше редно и не трябваше да го има.
Бях се молила на Господ сутрин и вечер в продължение на дванадесет години. Осъзнах, колко е несправедлив, чак когато аз самата загубих близки хора, на които нито им беше времето, нито мястото да си отидат от този свят. Наблюдавах мъката на близките им, наблюдавах как собственият ми свят се руши и не можех да намеря смислена причина, оправдание за това, което се случи. Това просто не трябваше да го има. Господ не беше прав да го допусне. А аз вече започвах наистина да осъзнавам, колко много други несправедливости е допускал, докато аз съм си затваряла очите, защото на мен всичко ми е било горе-долу наред. Напишете в Google ключови думи “осакатено дете бомба”, например. Вижте какво ще излезе. Това трябва ли да го има? Ако Господ съществуваше и наистина беше всесилен, тогава критериите ни за добро явно се разминаваха. Затова спрях да се моля. Не спрях да вярвам в Него, но спрях да Му вярвам. Все пак дванадесет години са твърде дълго време, за да си признаеш, че си бил пълен идиот и си говорил с въздуха. По-добре звучи, да си говорил с пълен идиот.
Постепенно крещящото в главата ми “не трябва да ме има” се обособи в “тази реалност не трябва да я има”. Защото аз бях следствие от тази реалност. Някъде по пътя беше станала грешка, или безброй грешки, довели до нещо недопустимо за съществуване. Нещо, разминаващо се с представите за хармония и правилност на всяко нормално човешко същество. И което определено не ми харесваше. Не харесвах и себе си и не исках никой да става като мен. Но със съжаление осъзнавах, че съм права. Хората наистина вярваха в глупости. Светът наистина беше скапан. И аз, резултат от съществуването на този свят, наистина нямах място в него. Тази истина продължаваше да се оформя все по-непоколебима в главата ми, докато с усмивка на уста си лафех с продавача и броих стотинките, необходими за получаването на бира от магазин. Докато не вдигнах поглед от стотинките в ръката си към продавача и не видях, че е застинал в същата поза, в която преди малко каза “лев и петдесет”. Застинал като камък.
Не знам, дали сте виждали мъртъв човек. Поне заспал със сигурност сте виждали. Застиналостта на едно човешко същество има различни степени – от замислен, през заспал, до мъртъв. Тази степен на застиналост обаче минаваше всякакви граници. В нея нямаше нищо от тихата безметежност на съня. Нито от неизбежността на смъртта. Мъртвият човек може да бъде всичко друго, но не и красив. Каквото и да разправят романтиците за Жулиета, тя е изглеждала като безжизнена черупка на някога съществувало момиче, която постепенно загнива. Повярвайте ми за това. Мъртвото тяло просто излъчва празнота и тленност. Продавачът обаче не изглеждаше нито празен, нито загниващ. Изглеждаше просто спрял. Също като часовника зад гърба му. Толкова спрял, че вместо тленен по-скоро изглеждаше вечен.
- Ехо? – казах аз, правейки явно безплоден опит да го събудя към живот. После се пресегнах през прозорчето и го бутнах леко с ръка. Човекът не отреагира по никакъв начин. Замислих се дали да не му затворя очите, за да не изсъхнат лигавиците на вятъра (тъпа прагматична мисъл, много типична за мен по онова време). Тогава осъзнах, че няма вятър.
Всичко наоколо беше спряло. Кучето, което доскоро лаеше по някакъв минувач, беше застинало със зинала паст. Минувачът също беше застинал, на лицето му имаше леко стреснато изражение, а очите му гледаха към кучето... Всъщност не гледаха, а само бяха обърнати натам. Въздухът беше неподвижен като вакуум. По дърветата вече не се стрелкаше нито една от чуруликащите доскоро твари. Не се поклащаше нито едно листенце. Неволно констатирах, че още дишам и си премерих пулса. Страх не изпитвах, но объркването не ме оставяше намира. Какво става, по дяволите?.. После видях завесата.
Кварталът ми се намира в подножието на планината, доста над основната част от града. Цялата жалка и мръсна столица се вижда оттам като на длан, чак до планинския масив отсреща. Зад масива напредваше завесата. Реалността (не намерих друго определение) се разпадаше на пепел пред очите ми. А след разпада й се откриваше най-голямото нищо, което някога сте виждали. Ако мислите, че космическият вакуум е празен, грешите. Това нещо беше празно. То просто не съществуваше и никога не беше съществувало.
Точно тогава се появиха и онези копелета. Нямах представа, защо ме бият, въпреки че аз самата имах милиони причини да си хвърля един здрав бой. С безкрайно съжаление осъзнах, че купената току-що биричка се беше счупила в плочките на тротоара. Може би последната ми биричка, която така и не успях да изпия...
След краткотрайния си опит за съпротива, чийто резултат виждах в счупения нос на единия от нападателите, вече нямах сили да се боря. Единственото, което можех да направя, беше да се свия по-плътно на топка и да оставя по-твърдите ми тъкани да отнесат по-голямата част от ударите. Ако имах бодли като на таралеж в тази поза щях да представлявам сериозен проблем. Тогава обаче представлявах просто една удобна и неподвижна мишена.
Малко след като спрях да мърдам закопчаха на врата ми нещо като каишка. Винаги съм знаела, че съм кучка, но чак пък толкова!.. Със сетни сили захапах до кръв най-близо разположения вражески пръст и изядох още един тупаник. Не знам дали беше последният, но явно ме е вкарал в несвяст, защото с това спомените ми за дадената сцена приключват.


Публикувано от alfa_c на 06.07.2009 @ 11:57:55 



Сродни връзки

» Повече за
   Романи

» Материали от
   kcekce

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Дъжд
автор: traveller
603 четения | оценка 5

показвания 24700
от 125000 заявени

[ виж текста ]
"Времената сигурно са полудели - 1 глава" | Вход | 0 коментара (1 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.