Бягай, малката.
(Защо се втренчваш така нелепо в думите ми?)
Имам предвид онази малка виновно-невинна, почти невидима жена
зад завесата от бели прахообразни нишки. Не ти.
Бягай.
Губиш ми времето.
Онази малка жена.
Не ти, разбира се...
Ние двете непрекъснато спорим. Спорим за плетката на думите си, за възела на езика си, за мръсотията по нажежените ни очи, за яката на омастилената ни налудничаво жълта риза, за нечистоплътието на подплатените ни, стоманени усмивки. Ние не сме добри, нито лоши, но понякога много болим и е нечестно.
Светът не ни заслужава.
Няма спор, и двете обичаме да пишем с кръв по голите гърбове на мъжете си, но в несъществуващия ни спор винаги аз облизвам най-сладкото от разтегливата им, гъста капчица благоприличие и винаги печеля аз. Не заради вроденото ми интуитивно целомъдрие, не заради остротата на гласа ми преди лягане – заради волята. Защото във всяка битка печели не по-силният, а по-жилавият.
Ние се борим за собствената си независимост, знаейки, че разделени една от друга е практически невъзможно да съществуваме. Тя е силна, наистина нечовешки силна, но тази сила няма действително публично място за проявление и е просто жалко, когато малката виновно-невинна жена също толкова виновно-невинно се заклещва между ребрата ми и яде от плоската ми, недоразвита диафрагма, не за друго, а за да спре дишането на всичко живо около себе си. Напоследък го прави доста често. И всеки път като че ли по подразбиране е все по-настървена и бясна.
Но понякога ми е приятно да знам, че дори когато съм сама, вътре в мен съществува нещо, което ме желае (дори и изяждайки ме). Нима някой някога ще ме остави да бъда сама?! Немислимо. Но аз съм такава – въртя се из мислите на роботизираните си съседи и преда примки за бесене около нервно пулсиращите им, мозъчни гънки. Пристягам ги. Приспивам ги. Прощавам им за безцеремонния им паразитен живот. И ги побърквам. Но ми е все тая. И знам, че това мое равнодушие ще ги убие.
То убива всички.
Сега вече знам че и... Картината не може да се крепи на пропуканата, избледняла, вековна стена без своето нещастно гвоздейче. Ако това малко нещастно гвоздейче го няма, или се изтръгне от спомена за набилия го със сила и злоба чук, бедничката картина ще падне на нестабилната, необитавана от никого земя, ще излезе от рамките си и няма да литне,напротив, ще се счупи. Защото всичко е направено, за да се счупи. Връзки, окови, примки, очи, сърца, ръце, крака, криле, устни, стъкла, олтари и пиедестали... Всичко.
В нашата красива и малко напрегната симбиоза - между мен и малката, виновно-невинна, почти невидима жена – има нещо нечупливо, както и във всяка друга симбиоза. И това е изборът ни или ориста ни, или както там го наричат простосмъртните... Белите прахообразни завеси отдавна са изсмъркани от ноздрите на някой огнедишащ дракон. Сега виждам твърде ясно. Виждам, че вътрешните битки са за слабите.
А ти не се втренчвай в думите ми. Нелепо е.
Имам предвид онази малка виновно-невинна, почти невидима жена зад завесата от вече въображаеми нишки. Не ти.
Тя няма за какво да се бори. Затова й крещя да се маха...
Бягай, малката. Бягай накъдето ти видят очите. И не гони нищо. И не поглеждай никого.
Бягай!
Защото този свят... е толкова красив и свободен, когато лежи на крилете ни...
този свят ще тежи...
този свят просто ... не ни заслужава...