автор: Narwal

Слънцето безмилостно напичаше палубата на “Йълдъръм”, флагманския кораб на Ибрахим Капудан. Потта се стичаше по полуголите тела на моряците, а грубите манилени въжета, веднъж докоснати предизвикваха нетърпим сърбеж. И всичко това не бе най-лошото в така създалата се обставновка на турската ескадра.
Водата....водата свършваше. Вече десет дни въстаниците на Папаниколис, барикадирани в стара византийска крепост отчаяно бранеха залива на остров Псара. А турските войници бяха много, но не можеха да се доближат и да слязат на брега. Твърде силен бе артилерийския огън, който ги посрещаше. А лятото беше горещо. И водата на корабите свършваше, макар дажбите да бяха намалени до минимум.
Ибрахим стоеше на кърмата на кораба и гледаше моряците си. “Дали да ги съжалявам или облажавам”, мислеше си той. Те поне могат да ходят разсъблечени. И за миг свали феса да си почеше изпотената глава. Ибрахим беше млад човек, едва навършил тридесетте и можеше да понася несгодите, но да останеш слред морето без вода – едва ли има по-страшно проклятие. Ето защо реши да вдигне за кратко обсадата и да отиде до остров лерос, където да зареди прясна вода на корабите си. И разбира се потегли с цялата ескадра. На това се възпротиви помощникът му Музафер Ага.
- Как ще вдигнем обсадата, Ибрахим бей? – попита той – Нали метежниците ще получат помощ и след това задачата ни става двойно по-трудна. Нека разделим ескадрата. Една част да отиде за вода, а другата да остане тук да поддържа огъня.
- Знаеш ли, Музафер, ако разделим ескадрата колко сила ще имаме и в двете половини. Седем от корабите ни са с пробойни. С мъка ги държим на вода. На някои от корабите боеприпасите са на привършване. И най-важното – хората, Музафер....някои от тях едвам си отварят очите. Ако разделим ескадрата – няма как да поддържаме огъня ! Гяурите на Папаниколис, ще ни смажат от към брега. От морето ще ни притисне Канарис, а ескадрата за вода ще попадне в ръцете на онази вещица Бубулина. Като вълчица чака тя сега. И какъв подарък само ще и направим – няколко кораба готови да потънат, моряци готови да издъхнат и ....... аз за десерт. Тръгваме всички!
В най-горещата част на деня, когато слънцето преваляше своята кулминация, турската ескадра навлезе в залива на остров Лерос. Турците нямаха търпение да стигнат до изворите с живителна течност. Устните на моряците и войниците бяха изгнили от пресъхване. Гърлата боляха от жажда. А очите им те само търсеха да видят спасителния бряг. Пренебрегваха всички правила за безопасност. Не мереха дълбочинете дори. Просто бързаха и не мислеха за нищо друго. Само за миг да намокрят устните си.
И изведнъж.......морето сякаш изригна. Под кила на първите кораби избухнаха мощни взривове и копусите им се разцепиха. Останалите кораби и спогателни гемии не можеха да спрат хода си и много скоро и тях ги последва същата съдба. Морето заприлича на врящ котел, в който отчаяна плуваха моряците и войниците на Падишаха.
“Йълдъръм” също налетя на мина, но не се разцепи, а получи пробойна и легна на левия си борд. Ибрахим не знаеше какво да прави. Каква беше тази нова тактика на въстаниците? Какво ли бяха измислили? Нямаше време обаче да си отговаря на въпросите. Незабавно се разпореди да се спуснат лодките и екипажите и войниците да се спасяват с плуване към брега. Турците не се нуждаеха от заповед да изпълнят това. Напускаха кораба масово. Хвърляха се във водата и с последни сили плуваха към спасителния бряг на остров Лерос.
Скоро на хоризонта обаче Ибрахим видя синия корпус на “Агамемнон”. Заедно с останалите си пет кораба Бубулина беше наближила мястото на трагедията и това още повече отчая турския главнокомадуващ.
На борада на “Агамемнон” Панайотис вече се бе разпоредил оръдията да се приготвят за залп. И не само това. Приготвил бе флажен сигнал, с който заповядваше на цялата ескадра да стреля по безпомощните жертви на новото оръжие. Ласкарина наблюдаваше със сребърен далекоглед. “Победа без нито една жертва!”, мислеше си тя. Дали това е дар Божи? Дали да се радвам или....Капитанката бе раздвоена. От една страна победата я въодушевяваше, но от друга...? Едва ли точно тази гледка и бе по сърце. Ласкарина знаеше, че на море съществуват закони, които не могат да бъдат пренебрегнати. И един от тях гласеше “Не оставяй човек в беда!” А сега – победата и е в ръцете. Трябва само да заповяда “Залп!” Но тя не искаше това.
- Капетанице! – изрева Панайотис – Дай команда! Само дай команда и ще ги. смажем! Ще ни запомнят во веки веков! До крак ще ги избием.
Ласкарина звучно измъкна сабята на баща си, която висеше на кръстта и. Трябваше да се подчини. Моряците и тъкмо това очакваха. Не биваше да ги разочарова. В това време една нежна но здрава ръка я хвана. Ласкарина се извърна гневна от това действие. И очете и срещнаха невероятно СИН ПОГЛЕД. Дали Иисус не е изглеждал точно така, като в този момент, помисли си гъркинята. Но ръката и омекна. Силите я напуснаха. Тя неволно се подчини.
- Не прави това, Ласкарина! – каза Георги. Той за пръв път я нарече по име и това и се видя толкова хубаво, че искаше да го чуе поне още един път.
- Не прави това! ТВЪРДЕ СИ КРАСИВА ЗА ТАКАВА ГРОЗНА ПОСТЪПКА.