автор: RonnieSlowhand

Моят любовник се обляга назад
пуска кръгчета дим към тавана
и започва да разказва
за пустинята Намиб.
За Намиб, която завършва с морето
за пясъка и солта и пустия океан
за вятъра над дюните. За това
как всичко е пределно ясно
в пустинята.
Как опознаваш своята сянка
и своята жажда
и всички страхове и обещания
в пустинята.
За дъжда на Намиб, веднъж на седемстотин години
когато за половин час
от мъртвите семена никнат поляни
и бледи пустинни цветя
не красиви, но много
и живи
и отнякъде, откъде, не е ясно
(тук моят любовник се чуди)
идват насекомите
пчелите и бръмбарите
и умират за половин час заедно с цветята
веднъж на седемстотин години.
Моят любовник обича Намиб
и не може да я забрави.
Когато следващият като мен
лежи в леглото му в някой тих слънчев следобед
досущ като този, съвсем, защо не
и слуша с половин ухо
моят любовник ще разказва за Намиб
а не за мен.



Бележка: Благодаря на ablena, че ми напомни Намиб.