автор: lisiza

Преди години за тази сладкарница в Бургас много се говореше. Нейните торти казваха всичко. Майсторът, Митко Николов беше много добър и търсен. Работеше и в неделя и по празници, а опашката за желаещи да поръчат торта не намаляваше.
Работеше със свои рецепти. Идваха от управлението, проверяваха го, налагаха му глоби, но той си знаеше неговите рецепти. Беше много добър и като нямаше с кого да го заместят, спряха да го притесняват. Да си прави тортите. С неговите рецепти.
Единственият конкурент на Митко бе Станко. От другата сладкарница, пак в центъра на града. Негласно си деляха града на юг и север и всеки имаше своите почитатели. Имената на сладкарниците и те сякаш бяха добри приятели- „Малина” и „Ягода”.
Но в „Малина” ходеха старците, а в „Ягода” младите. Като трън в „Ягода” беше един старец. Идваше всяка сутрин, изпиваше чаша турско кафе и седеше, докато не стане вечер. Рядко поръчваше второ кафе или някой сладкиш. През повечето време сякаш чакаше някого, а когато не идваше с дни в сладкарицата персоналът започваше да се безпокои. Достатъчно бе да го видят на опашката пак и всички го забряваха на секундата.
Минаха години, персоналът се смени. Новите не го виждаха често и не знаеха за навиците му. Но той не се сърдеше ако го подканяха да освободи мястото. Само въздишаше и поемаше към в къщи.
Веднъж както си седеше на масата, старецът скочи развълнувано. Обикновено не разговаряше с никого. Приемаха присъствието му като нещо нормално. А старецът всъщност, си припомняше детството. Беше малък когато сладкарницата бе на дядо му, прочут майстор, като Митко. Интериорът беше запазен, само пребоядисваха стените и табелата отвън беше с надписа и рисунката, поръчани във Виена. Спомняше си, когато за първи път опита вкуса на шоколад, омесе козунак и препаса бялата престилка за да излезе пред клиентите... Но минаха много години оттогава, сладкарницата вече не бе негова, но беше същата и той можеше да стои тук по цял ден, както и правеше.
Старъцът в този ден, вместо да си тръгне, застана пред щанда със сладки. Обикновено заставаше там за да каже дали кафето му е било приготвено добре, имало ли е каймак, достатъчно ли е била захарта...Приемаха чудатостите му, но този път не спомена нищо за кафето си и продавачката, нова от няколко дни не му обърна внимание. Все пак по навик, от задължение го поздрави:
- Добър ден, господине.
- Добър ден, госпожице, много добре изглеждате днес.- Започна развълнувано, а младото момиче отсреща подтисна нетърпението си. Зад него изведнъж се натрупаха много хора.
- О, благодаря, господине, много сте учтив...
- Госпожице, - Леко заекна възрастният мъж, - бих искал да ви поръчам торта. Не знам дали ще я направи майстор Митко, както аз си я представям, но поне на вкус, защото я искам за много специален случай, от специалните рецепти на дядо...
„Този дядка нещо не е наред, за какво ми е торта, а-а-а...за него, той пък сладко не близва!...” Тя разсеяно взе бележника с поръчките, „Пак се започва със специалните изисквания, не разбраха ли, че тортите на Митко и Станко са еднакви отвътре, но с различни имена?” Старецът говореше бавно и зад него наредилите се губеха търпение.
- По-особена торта, а, специална?
-Да, нали разбирате...
- Защо не отидете в „България”,- Започна наизуст тя, беше нова в сладкарницата и не й се занимаваше с особени клинети. А и майсторът я помоли за днес да приключва с поръчките.
- Да, дядо, тичай в „България”, докато не са затворили...- Подхвана някой от опашката. Мислеха за сладкарницата със същото име, работеща до по-късно.
- Дядка, хайде по-бързо, че свършиха тулумбичките – Обади се и друг. Хората се разсмяха и настана оживление.
- Не ви разбирам, - Смутолеви старецът, - аз съм на ред, не ми обръщате нужното внимание, а исках само да ви поръчам торта, по-специална за мен, не специална за вас. Но ако се държите така с всеки клинет...- не продължи. Не разбираха желанието му да почерпи сладкарницата с торта по рецепта на дядо му. Вече една година откакто се бе състояла реституцията и той не вярваше, че сладкарницата бе отново негова. Но нямаше деца и внуци. Имаше само персонала в нея. – Исках само да ви поръчам торта!
- Коя от всичките?- Опита се да оправи нещата продавачката. Трябваше да го отпрати, другите не бяха доволни от забавянето.
- Но моля ви, госпожице, изслушайте ме. Може би не ви обясних добре, за да ме разберете. Но вие си разбирате от работата, предполагам, ще се досетите, надявам се, че аз само исках за един по-специален за мен ден...- Не довърши.
- Моля, изчакайте ето там, ще ви взема поръчката, само да обслужа тези клиенти, че вече бързат.
- Защо го карате да чака човека, вижте възрастен е!- Застъпи се една по-възрастна жена от опашката.
- Да кажете, -Обърна се пак тя разсеяно към него – по-специалната торта, може би трябва да е на пет етажа или по-малка? – но продължи да обслужва останалите.
- Не знам, дали трябва да е на пет етажа, но да, искам да е по-специална!
- Това го разбрах, защо не отидете до „България”, все пак. Имат и правят много големи торти, на етажи, специални като за вас, нали...
- Къде в България? Коя България? Къде ме пращате, госпожице?
- Да, в „България”, какво се учудвате.- Да не е объркал телевизионното предаване? Ох тези старци, като стигнат определена възраст им става нещо...
- Но ние сме в България – Човекът не разбираше, на никого не бе споменал, че скоро пътува за Виена.
- Е, има такава сладкарница, тук в града...
- Исках по-специална торта от рецептите на дядо, с шоколад, на два етажа, толкова ли е трудно тук да ми направите такава?
Продавачката изгуби търпение. Но беше късно да обяснява или поправя нещо. От опашката се заливаха от смях от недоразумението на стареца пред имената, въртяха с пръст около главата и се закачаха с рецептата на дядо му, колко ли е остаряла, а от какви вехтории ще я направят.
Старецът обиден на явното неуважение проявено към него даде воля на чувствата си.
– Некултурна постъпка, госпожице, от което ми станахте грозна, в очите ми с нея...
Това напълно развесели опашката. Продавачката засрамено се опита да ги успокои и да настигне стареца, но той със завидна лекота за възрастта си бе отминал надалеч.
На другия ден той мина покрай „Ягода”, не влезе и са запъти към „Малина”. Там сред своите позабрави за случката. Поръча си торта при Станко от най-хубавите в „Малина”, почерпи приятелите си, без да им каже защо и замина за Виена. Там продаде тефтера на дядо си с рецептите и остана, докато опита от всичките му сладкиши. Много искаше да има наследници, да наследят занаята, а ето че продаваше най-ценното останало му от дядо, обиден от перонала в „Ягода”. Но там не можеха да го разберат.
След време отново минаваше покрай „Ягода”, а в „Малина” приятелите му оредяха, докато един ден не се появи и неговия некролог. Изпратиха го учениците от гимназията по обществено хранене. Беше им дарил „Ягода”, да се учат, това бяха неговите наследници. Но след година-две, директорът на гимназията премести сладкарския цех в по-съвременна сграда и помещението остана празно. Не след дълго прекупилите го отвориха магазин. На мястото на старата табела с рисунки от Виена светна надпис – „Дрехи втора употреба”.