...Агнетата мълчат. Но това мълчание твърде много се различава от онова "преди промените". Мълчанието пулсира и набъбва. И само овчарите, захласнати в собственото си красноречие не забелязват това качествено ново за обществото явление, наречено "затишие пред буря". И бурята не закъснява...
От езикова гледна точка, словосъчетанията "мълчанието на агнетата" и "мълчанието на овчарите" са в някакъв смисъл оксиморон. Всеки, който има поне бегла представа за този клас бозайници (разред: чифтокопитни, семейство: кухороги), знае, че на практика не е възможно те да мълчат. Що се отнася до овчарите, тук противоречието е още по очебийно. В този ред на мисли, налице е нещо анормално, за някакво отклонение… Но ако се откъснем за миг от зоологията и животновъдството и мястото им в живота на обществото, очакват ни доста интересни паралели...
Планета - Земя, континент - Европа, държава - България...
От няколко години насам мълчанието е основната движеща, но същевременно и спираща сила в обществото. Мълчанието на агнетата е характерно предимно за времето на тъй нареченото тоталитарно управление. Тогава агнетата мълчат поради две основни причини - или от страх, или поради липсата на смисъл от блеенето им. Разбира се, погледнато най-грубо. Но овчарите… О! Овчарите не само че не мълчат. Те гръмогласно направляват послушното стадо в избраната от тях посока, като не пропускат да демонстрират пред случайните (и не до там случайни) зрители на "шествието" мъдростта и загрижеността, с които го правят. Идва краят на 80-те. Мълчаливите агнета, разтревожени от странните неща, които стават извън кошарата, почват да надигат глави. Че и да блеят. Защото и овчарите са разтревожени и за кратко време се умълчават, изгубили ориентация в новото пространство. И докато последните разсъждават, в коя посока да хвърлят гегата, блеенето на агнетата се усилва. Периодът 1989-1991 г. ще запомним с перманентното блеене. Овчарите не пречат. На фона на това шумно "свободно волеизявление", те така преподреждат редиците си, че в близките няколко години вече няма никакво значение, дали агнетата мълчат или блеят. Така се стига до януарските събития на 1997 г. Тогава, в апогея на едно отчайващо бездарно управление, агнетата отново - и този път като че ли организирано, надигат глави. Както се оказа - за последно. В резултат на този бунт отново се сменят овчарите. Но новите с нищо не показват, че са различни. От тогава до днес агнетата мълчат. Мълчат, защото, от една страна се страхуват, дали, ако пак сменят овчарите, новите ще са по добри. От друга страна, обаче, в овчите им души надеждата все пак умира последна. А тя, надеждата, обилно изригва от думите на овчарите. Защото последните говорят именно това, което агнетата искат да чуят - обещания за по-добър живот.
Агнетата мълчат. Но това мълчание твърде много се различава от онова "преди промените". Мълчанието пулсира и набъбва. И само овчарите, захласнати в собственото си красноречие не забелязват това качествено ново за обществото явление, наречено "затишие пред буря". И бурята не закъснява - идват юнските избори на 2001 г.
Бунтът този път е мълчалив - във вид на изборни резултати. Картината се променя драстично. Битката спечели мълчанието. По-точно мълчаливият овчар. Този път агнетата, наслушали се на много думи и обещания, предпочетоха да повярват на мълчанието. И пак сгрешиха. Защото мълчанието продължи твърде дълго. Зароди се подозрение, че зад мълчанието на овчаря се крият не обмислени и преценени действия, а по-скоро липсата - на мисли, на думи, а и на ясна представа за нещата.
Какво може да се каже в заключение? Кой вариант е печеливш и за едните и за другите? Има ли такъв изобщо? Трудно може да се отговори на тези въпроси. Овчарят мълчи загадъчно. Агнетата мълчат в недоумение.
Големият въпрос сега е, кой пръв ще наруши мълчанието.
И как…