автор: sashtata

Дъждът е сам.
И тъжен до запяване.
Ръцете му са изтънели.
Обичат остро.
До кървене.
Ти се вкопчваш в оня гълъб,
кацнал
на тъничкия ръб на отчаянието
и му разказваш тишината си.
Тя заобикаля капките
и не танцува.

А пътят е широк.
Широк до губене.
Широк до нямане...