автор: silence

Тя идва. Виждаш я как пълзи между склоновете и ги поглъща бавно и неумолимо. Там, където са били полянките, се е настанила бяла мъгла. Там, където са се зеленеели дърветата, има само тъмни петна.
Знаеш какво ще ти се случи, ако не се прибереш.
Студения полъх вече пълзи по кожата ти и я кара да настръхва. Подготвя я за бурята - за своята майка. Иска ти се да се прибереш на топло, да се затичаш към прозорците и да ги затвориш бързо, да огледаш терасите за пране, да се подготвиш за.....БУРЯТА. Но нещо те е заковало. Искаш да посрещнеш стихията с отворени обятия, да я прегърнеш, да й се отдадеш, въпреки, че знаеш колко е всепомитаща и изсмукваща.
След това идва затишитето. Страшното затишие - когато ушите ти пукат от тишината и косата ти се изправя в очакване. Тревожното затишие - баща на бурята - онова състояние, в което няма и полъх, всичко е застинало в привидно успокояващо блаженство и не ти се иска да мръднеш дори с мигли за да не развалиш витаещата магия.
Ето идва ураганния вятър - последното предупреждение на бурята - той те грабва, вдига всичко - пола, блуза и се мушва непримиримо навсякъде.

Плисва дъжда - първо се стича по косата ти, по веждите и миглите. Инстиктивно показваш върха на езичето за да посрещнеш капките, но те се умножават, потичат и мокрят лицето ти.
После водата започва да проправя път между кичурите, попива трескавостта на мозъка ти и охлажда мислите ти.
Усещаш на места как ризата примокря и ти става хладно, кожата настръхва още повече.
Промокря сутиена и зърната ти настръхват, впиват се в мокрия плат и започваш да мечтаеш за една топла прегръдка, две силни ръце, които неумело те освобождават от стягащото парче и освобождават дишането ти.
По гърба ти протича първата вадичка, побиват те тръпки, но ти стоиш - не мърдаш, отдаваш се, очакваш мушването на първите капки под бикините. Колкото и да пазиш скритото местенце, знаеш, че няма да остане недокоснато. Знаеш, че дори и закътаната там топлина ще бъде безмилостно изсмукана. И я даваш. С малко колебание. С първоначално стисване на бедра. Но все пак доброволно.
А когато вече си изцяло мокра ти е все едно - разперваш ръце за да поемеш повече капки, вдигаш лице, за да пиеш от дъжда и се чувстваш лека и освободна ... и дори не чуваш възмутените възгласи на сврялата се под стряхата възрастна двойка "това момиче не е добре"....

Гледаш идващата буря, припомняш си всичко това, но не се прибираш - очакваш голямата "експлозия", преживяваш процеса "намокряне" преди да е настъпил и .... знаеш, че можеш да го преживяваш в мислите си "на сухо".
Преживейте го с мен.