автор: factotum

Празни картонени кутии изкачащи от всички ъгли с безпорядъка на влак, излизащ от релси, и пушекът само се чуваше още , стопляше дотолкова, доколкото материята беше измислена с тази цел, но картоните горят с празнотата си на кутия, тоест не горят. Никога.
А клечките бяха хубави, в голяма картонена кутия, непромокаема, защото това няма значение, водата никога не изпреварва времето, просто го следва, огънят само го връща назад, и да, влажните картонени кутии горят, дори потопени във вода. Но паметта си остава, като пепел, и пълзи, гърчи се и помага всичко да бъде забравено, без да има такава нужда, изгаря сама себе си.
В стаята не оставяше никакви следи, и мирише на пушек, това е цената, която всеки иска да плати - объркващ пластове време, просмукан в себе си, изличаващ цветовете пушек. Дори и очите спираха да са цветни, без да се виждат, дори и в огледалото . Създаваха си изкуствения интелект да не доставят почти никаква информация до мозъка,а малкото което се промъкваше, нямаше име , една безформена хаотична маса обвита в пушек, създаващ впечатлението за подводни образи , преминаващи съзнанието, застояло и сякаш отлепящо се от себе си, последвало очите си, и пак тези релси послушно изчакващи влаковете си, за да ги съборят, евентуално, и с малко повече късмет.
Страхът от застоялите води е лесно обясним, нищо на този свят не може да придобие по обезподобяващ вид, след престой във вода, нито една природна сила, стихия, и агрегатно състояние не може да причини на живата материя , това което водата го прави без никакво усилие.и тя никога не се завръща, извън всяко възможно повторение. Така или иначе не можеше да наводни кой знае какво, пък и нямаше време, което си оставаше еднакво ценно при всички положения.
Няма нищо по компактно от метален съд с височина 1 метър ширина 1 метър. чистилището трябва да е с същите размери, и цели може би. И работеше безотказно, беше център на вселената.Естествено това бе пазено в строга тайна. И не будеше подозрения. Може би дори създаваше чувство на уют, което беше такава дефицитна стока напоследък. А удоволствието беше неуписуемо, никога не знаеше в какво точно се състоеше, дали в притежанието , дали в шумът от изгаряне – цялото онова пукане бръждене, цвърчене и дращене, съставящо симфонията на разрухата.Дали не беше във вещите и в тяхното изчезване. Или просто в пушака от застояла вода, огледало на малкото останали химични процеси в мозъка, носещи помпозното название съзнание. И нищо нямаше значение, нито големината, нито количеството , нито разнообразието на това, което биваше горено. Пърлено, разтопено , изгаряно, изушавано.и нямаше нужда от система, график, обяснение или оправдание, държеше се единствено на фактът че съществува, неоспоримо , и винаги , от откритието на огъня, с тякои технически различия. А със сигурност имаше нужда от него. Беше изключително надеждно изобретение, лишено от мистика, и стриктно унищожаващо всичко. Несъществуването на каквото и да е било го лишава от смисъл. Никoй дори не би си помислил че е възможно.и нямаше чуства, никога не изпитваше чуства, обясняваше го с пушека.и изненадата от него, една постоянна учуденост, нямаше нещо толкова автономно да може да бъде разбрано толкова лесно, разбира се. поставяше го единствено в ролята на изпълнител. Обладаващ пространството опортюнист.от когото нямаше ни най малък смисъл , и волята му се бореше срещу цялата несъществуваща омраза, която неоспоримо би възникнала , след запознаването на когото и да е било с неговото дело. А то не е дело, не , в никакъв случай не е. дори не е и занимание. Въплътител на нищото , ренегат с плътта на човеците, с тази същата, умножена милярди пъти за да може той и само той да съществува, с бързината на дерайлиращ влак,с всички плодове на човечеството, изчерпаеми в своята обозримост. И изгорими.
Не бихме го разпознали по никакъв начин.


Беше толкова .. безличен. И уморен, изтискан от енергия . Винаги тътреше краката си, сякаш газеше през блато. Не помня кога започнах да го подозирам, нито едно от ежедневните му занимания не беше обвито с някаква мистика. Изглеждаше като някои, чакащ да умре. Неспособен да побърза. Когато съвсем остаря, нещата които изгаряше ставаха все по дребни.
Каишка от часовник, капачка от бутилка, копчета... необясним минимализъм в избора на предмети. Изглеждаше ми като примирение. Неспособност да обори себе си .знаещ че е абсолютно сам, и че помощ няма да дойде от никъде, нито разбиране.но може би грешеше за самотата, но нямасже как да разбере.дали не бе единствен, палител на нищото? И аз няма да узная това. Но се моля да няма други, страданието което ми причининява , когато го виждам всеки път е неуписуемо. Винаги съм искал да го убия. Искам и сега, само като си помисля за него. Не искам други хора да изпитат това, което изпитвам и аз. Не мога да го убия, не мога и да му попреча, защото тогава щях да буда най самотният човек на света. Понякога си мислех че е само налудничав избор, че не търси решения, че няма нужда от решения, и че никога няма да има успех. В нашия, човешки смисъл на думата. И тогава се успокоих, знаех че той не търси нищо от това, че тези неща съществуват само във времето , в кoетo ги изричаме, в които ги помисляме. Мисля, че светът е нечестно голям за него, обрича го да въплъщава само формата на това, което трябваше да е целия замисъл. Хората да се превърнат в безкрайни огнища на самите себе си.Уви, не могат да забравят кратката си памет на земноводни прогизнали по течението. По релсите на съдбата си към онази гара, висока метър, широка метър.
И признавам , винаги ми липсва, дори когато го виждам в няколкото мига , отминаващи с вещината на облакът пушак , вдигащ се от неговия казан, тези скъпоценни мигове са истинкият ми влак, не това чудовище, молещо релсите си за измяна.
Представям си краят му – стърчаща ръка със зипо. Твърде банален. По -скоро го виждам удавен. В застоял пушек.Умрял от умора. Не изчакал финалната гара, както аз никога няма да я дочакам, не и докато го виждам , отмнинавайки с безвъзвратността си на обикновен зрител без амбиции.Само мисълта , че той е там , ме кара да продължавам.