автор: pisanici_com

И ето, че се стъмва, няма как…
Небето за почивка се оттегля,
във тъжния му, ежедневен кръговрат
една звезда в окото го замерва,
със лъч надежда, че от утре, може би
ще се събуди без да го наболва хоризонта,
а джобът му препълнен със звезди,
ще размени за шепа от детинска нежност.
*
И ето, че се стъмва, няма как…
Дори небетата умират непогалени!
Помръкнали звездите оплаквачки,
останали бездомни и нажалени,
сега започват да се сипят като дъжд
от светлина и мъка. В памет на небето,
във тази хронология на смърт,
във тази вечност, тъжна и проклета….

Умиращи небета в шепи сбрах
Венчално було и покров момински
И хората умират като тях.
Земята плаче със сълзи от слюда,
а мене ме нaболва хоризонта
и сутрините стават все по-алени
Не съди, понякога се стъмва, няма как!
Дори небетата умират непогалени…