автор: borei

Селцето беше опнато по двата бряга на планинската река,където от сутрин до вечер неколцина от почиващите стоически стърчаха с модерните си въдици. Не бях сигурен дали търпението им се увенчаваше.
Не че ме интересуваше. Дойдох тук за десет дни, при добра самодисциплина щях да изкарам пет. Днес ми беше четвъртият. До обяд се катерих по околните гористи върхове, след обяд работех върху очерка за селото. Макар че за нашите села е изписана хартия за влакова композиция, аз нямаше да я претоваря с няколко листа. Вестникът ни не беше съвсем закъсал, та можеше да си позволи подобен риск. Впрочем ръкописът ми е готов, утре тръгвам.
Къщата, която обитавах, беше на пенсиониран учител по история. Жена му, също учителка, отишла в по- добрия свят миналата година. Единствената им дъщеря, завършила славянска филология, отдавна била в Америка – както разговорно всички наричаме САЩ. Не си е идвала нито веднъж, но редовно пишела. Нали сме интернет общество. Бившият учител Борис Галев много обичаше да разказва за дъщеря си – Милена. Понякога прекъсваше разговора ни и отиваше на втория етаж, откъдето си пишеха по емейл. След десетина минути се връщаше и тогава разглеждахме снимките. Всякакви – черно – бели, цветни. Знаех, че и сега ще се отдаде на спомените. Но пък си струваше да си слушател – гроздовата му беше някакво тайнство, събрало в себе си космическата енергия с вкуса на земята.
Тая вечер ме чакаше на верандата, резбована с митични сцени от Омирово време, със странен дървен парапет, изобразяващ неразгадаема плетеница от растения и животни. „Ако не красиво, поне е неповторимо”,помислих си, докато се настанявах под грижовно тъжния му поглед. Вдигнахме поредния тост – аз му пожелах скоро да се видят с Милена, ако е рекла съдбата – тук, в България. Той грейна, отпи деликатно и впери в мен уморените си очи .
- Ще дойде тя, ще дойде! Ето, днес пак се обади. Повишили я в длъжност, второ висше ще записва.
- Е, дай боже, всекиму – благослових аз паралелно с поредната си глътка. – Щатите са голяма държава, но и велика.
Усетих, че дърдоря баналности и подхвърлих за впечатленията на Алеко, за пътеписа на друг писател, наш съвременник.
- Нали и там имат политици- сепна ме иронично предизвикателно гласът му.
Така си бърборехме ние двамата – за история, за образованието – вчера и днес, за всичко, дето ни окръжаваше – видимо и невидимо.
Нощта, неусетно пристъпила, захлупи верандата и само звездите, загадъчни и безкрайно далечни, гледаха надолу с всемирните си вечни очи. Пихме последно за здравето и щастието на Милена, проспериращата в Америка дъщеря на Борис Галев, пенсиониран учител, и се запътихме към стаите. Аз – с приповдигнато настроение, той – достолепно изправен, излъчващ някаква красива, свойствена само нему тъга.
Сутринта, когато зората прободе отиващия се полумрак, след взаимните блогопожелания се сбогувахме. Отбих се в кметството. Секретарката подходи към командировъчното ми като към рядка антикварна вещ – положи го с фините си пръсти на бюрото, после сложи печата с чиновнически финес, непостижим за останалата част от човечеството, и ме изпроводи с усмивка. На изхода цъфна благодушната физиономия на кмета. Виждахме се веднъж, това изглежда беше повод да ми раздруса сърдечно ръката:
- Хайде на добър път! Че ние в това село… Откакто си тук, сме без интернет…
- Случва се – промърморих и отворих вратата. Така си и останах – с единия крак отвън
- Чакай, какво каза? Нали хазяинът, бай Борис … той всеки ден си пишеше с дъщеря си …
Добродушните му очи помръкнаха …
- Той никога не е работил с компютър. Нито пък има. И телефон няма. Но всеки ден е на пощата. Чака …
Нищо не казах. Кимнах за сбогом. Бавно излязох на площада, вперил поглед към високото, където самотно се белееше къщата на Борис Галев, пенсиониран учител, който чакаше дъщеря си от Америка.

ПЕНЧО БОРДИНЯШКИ