Когато започна да пиша,
аз чувствам Луната как диша...
И разпилявам своите пори
из всички простори...
Тогава съм чувство,
тогава съм блудство,
токава съм прелест,
тогава съм горест,
тогава съм повест
за някакви феи,
тогава съм цъвфане на орхидеи.
Тогава съм змей
и тогава момата.
Тогава се рее всеки порив в тъгата,
в добрината, в самотата, в негата,
в транскрипцията на самите длъбнини на словото.
Тогава съм оловото.
А аз все пак сезирам света
и всяка пошлост намирам в гнета
между съзведията
на човешкото ЕГО,
но ей Бог- приех го...
Сега остава сатанаилската ми себестойност
да усети покойност...
Има ли ризи- има и капризи.
Брат за брата е богат.
Това са снобческите трели
на душевните изконни децибели
на справедливост преди слънцето.
Може би от грънцето се е помолила душата
на занаятчика-
да му останат поне няколкото свята,
в които оре..,
дето има море,
там дето оре...за да умре...
Посилени са снощните босилеци,
а прима виста –непосиляци.
А някой броди са в правите друми...
А аз съм тръгнал да боравя с думи...
Количеството на нищетата
е само различеството във снагата.
Пометнали сме всичките си принципитуалности,
Бродим надлъж и на шир за реалности...
...А я в секунда да погледнем паветата...
А я да ни сурне смехът на дърветата...
Все още сме снажни...
И се мислим за важни...
Но са ни блажни
устните от толкова блаженствия
на псевдо- женствия,
омарените щипки на труда
не са ни чужди, поради някакви безмерни нужди,
от ЕГОТО, че сме децата на Земята...
...Въздъхване...
...Отдъхване...
Слава Богу- аз не съм материал...
Аз съм цял...
И когато свърши издиханието ми,
това ще е посланието ми...