автор: vitoriovitalis

        Вито е приседнал на гладкия циментов зид под рядката сянка на бадемовото дърво. Облегнал се е на дъсчената ограда и чака пощата.
        Всъщност пощальонът е минал още сутринта, но е оставил само вестниците. Понякога той донася писмото, което очаква момчето, чак на връщане от обиколката си, оправдавайки се, че го е забелязал твърде късно в издутата кожена чанта. Истината е, че си прави майтап със столичанчето, прекарващо лятото в родната къща.
        Тогава писмото попада в ръцете на леля Нади и Вито се чуди как да отговаря на любопитните й въпроси. Тази година тя ще се пенсионира като учителка по математика в Колежа. Вито е почти сигурен, че и сега лелята го наблюдава от страничния кухненски прозорец на мансардния етаж, където живеят с вуйчо Кузи.
        Когато няма работа, тя обича да сяда на малкото столче пред този прозорец - между шкафа с огромния радиоапарат Телефункен и мивката. Замисля се, гледайки към улицата, и постепенно се вцепенява. Единствено дългите и слаби пръсти на лявата й ръка постоянно претъркват нещо - сякаш броят пари.
        Пощальонът го няма никакъв. Само полковник Карис пресича градинката пред Банята на път за в къщи. Вито познава дъщеря му Лида. Тя е приятелка на братовчед му Бата - синът на леля Нади и вуйчо Кузи. Момичето завърши тази година филология и почива през лятото, докато си намери подходяща работа.
Бата е минен инженер и работи по разпределение в някакъв далечен рудник. Понякога в града Вито се сблъсква случайно с Лида. Тя винаги го поздравява и се усмихва закачливо. Но Вито се държи на положение. От известно време той е влюбен.
        Закъсняла каруца се връща от полето и затрополява по паважа. Дребна женица с обгоряло лице под бялата тензухена забрадка се е свила между кошовете с набран тютюн, стискайки между вдигнатите си до брадичката колена дълга лескова пръчка. С нея тя трябва да охранява дългата стръка и задницата на колата от хлапетата, които умират да се возят върху тях, незабелязвани от каруцаря и неговия жесток камшик. Но сега няма никой. Звукът от тракащите колела внезапно секва, когато кончетата нагазват в мекия прах на улицата, водеща между Банята и Киното към Джамията.
        Къщата на Вито се намира на малко павирано площадче, образувано от Т-образното пресичане на две важни за Белвил улици.
        Едната - по която току-що мина каруцата, идва от Житния пазар, минава покрай централния площад и върви успоредно на реката. Когато стигне до горния площад с минарето на изоставената Джамия, улицата се натъква на баирите, ограждащи от север Белвил, и се разпада на тесни сокаци, водещи в различни посоки. Все пак покрай реката извива нещо като шосе, което накрая се превръща в козя пътека, отвеждаща по голия баир чак до две-три селски махали, пръснати високо в планината. Някога лелите на Вито – Божа и Нади, са били учителки на децата в тия махали.
        Другата улица тръгва от къщата на Вито, шмугва се направо между Партията и главния вход на хотел Замбези и се изкачва до сухото дере, минаващо покрай основното училище.
        Градинката пред хотела, както и старателно покритото с малки павенца площадче между двете улици, е неоспоримата от никого жизнена територия на Витовата махала.
        Най-хубавата къща в града е Партията. Тя заема отсрещния ъгъл на площадчето. Обширен тротоар откроява трите й високи етажа, на средния от които открай-докрай се извива широк балкон с ажурен парапет. Стара лозова астма покрива като козирка балкона и го превръща в живописна веранда, на която никога не се появяват хора.
        Някога това е била къщата на д-р Лански, който живеел честито в нея с жена си и единствената си дъщеря. Преди двайсет години, в бурните дни и нощи след смяната на политическия режим, д-р Лански изчезнал безследно. Жена му и дъщеря му заминали за столицата Фила и оттогава никой от Белвил не ги е виждал.
        - Месечината ги изяде. – кратко казваше бабата на Вито за безследно изчезналите тогава хора.
        - Докторът освидетелствал смъртта на екзекутираните бунтовници в затвора и това му изяло главата. - беше по-конкретното мнение на леля Нади.
        - Къщата, къщата... – хитро присвивайки очи, се произнасяше вуйчо Кузи по този въпрос. – Но после не можаха да се разберат кой от новите управници да я вземе за себе си. Затова накрая настаниха в нея Партията.
        Партията – това е белвилският окръжен комитет на единствено разрешената и управляваща Народна Република Север политическа организация. Пред сградата често спират автомобили и мотоциклети от всички краища на пограничния район. След дълги съвещания командированите се изсипват на малкото площадче, пушат и обсъждат оживено въпросите си.
        Понякога някой забелязва чешмата в двора на Витовата къща, открехва паянтовата врата и пие жадно вода. Рядко търсят разрешение от стопаните. Само леля Нади си позволява да им каже нещо язвително, като ги види - и то когато вече затварят портичката от външната страна.
        - Вите, хайде на обяд. – Кроткият глас на леля Божа изважда младежа от замисленото му състояние.
        Вито се оглежда още веднъж наоколо. Явно днес няма да има писмо. Малко ядосан, той влиза в дворчето.