автор: VOINOV

В цветущата долина, прорязвана от пълноводната Струма, обградена от четирите планини Рила, Пирин, Влахина и Малешевията съществуваше могъщата Крупнишка епископия.
В зората на инвазията османските пълчища превземаха де що могат, мирното население не закачаха, непревзимаемите малки крепости заграждаха с войници и продължаваха неотстъпно настъплението си към центъра на Европа.

В крепостта на върха “Градището” свободният дух не бе погинал. Нощем излизаха войните на воеводата Иванчо, отправяха се към пътищата под Пирин и бастисваха на най-неочаквани места османските колони. Много бяха и неспирно се точеха, и вероятно скоро нямаше да секне пътят им. Затова българите се прикриваха в гъстите лесове, прибираха храна и вода и развяваха отново на сутринта байрака пред очите на чалмалиите.
Чудеха се и се маеха верните на султана, как и по какъв необясним начин неверниците успяват да оцелеят? Отде и как все още имаха храна?
Не знаеха за заровените под земята тръби, по които от височините на “Пеливановец” и от “Иванов камик” млякото от овчарите слизаше до крепостта. Не знаеха и за водопровода. Нито пък за тайния проход.
Месеци наред кавурите им се подиграваха от зъберите на “Градището”. Населението в града долу в равното бе под пълен контрол и мушица не можеше да прехвръкне. Имаше някаква гяволия в цялата работа – но нямаше как да я уловят. А това ги ожесточаваше и неспирно разстройваше нощите им.
Времето си минаваше, докато по неведоми пътища, до ушите на пашата стигна, как воеводата Иванчо дето вършел големите поражения, живеел вътре в крепостта, нощем излизал да отмъщава и ни лук ял, ни лук мирисал, отново се прибирал в градището. Не губел вяра, надявал се българското царство да се освести и да прати войските си на помощ тук във вековния Крупни.
Но помощ нямаше да дойде.
Два дни клати глава пашата, пък на третия излезе от шатрата си и нареди: селището да бъде изличено от лицето на земята, всичките църкви разрушени, а останалите живи да влязат в правата вяра. И още не изрекъл – градът бе опожарен, а жителите му вече издигаха ръце към всевишния, навлечени в новите си одежди.
Годината си отмина, другата дойде. Гората отново се разлисти и се чу за новите набези на Иванчо.
Пашата вреше от яд, кожата му не го събираше. През тройния кордон пиле не можеше да прехвърли – а неверниците всяка нова заран отново издигаха байрака.
В един от разцъфналите слънчеви дни, османлиите усетиха грухтене откъм гората. Завардиха мястото. Придвижвайки се неусетно напред, в момента в който зърнаха прасето, то изчезна яко дим. Безкрайно бе удивлението им. Окопитили се, стесняваха кръга, докато в храсталака не се разкри входа на пещерата, дето се бе шмугнало. Ясно беше вече, откъде шейтанът Иванчо излизаше за да нанася нощем пораженията си. Сега вече щяха да му скроят капата. Сега вече щеше да е лесно да превземат и разрушат крепостта.
След този ден храбрият воевода не излезе повече от крепостта, чийто защитници бяха сломени и погубени. Нямаше го вече и “Градището”. Само руините щяха да гъделичкат съзнанието на бъдните поколения. Спомените за онези времена щяха да се предават от уста на уста и така нивга нямаше да бъдат забравени изрязаната вековна гора, опожареното селище и могъщата Крупнишка епископия с нейната триконхална епископска църква.