Писмата, от които бягаме - застигат ни.
И неотворени дълго мълчат върху покривката.
Хартиените ни разпятия...
Знаем откъде идват.
Знаем в тях какво пише.
Изгаряме ги... Но и това убива...
Писмата, за които не искаме да си спомним -
никога не забравяме.
Дори когато тези, които са ги писали, в нас ги няма.
Дори когато късен залез ни погали
и пропълзи разкаянието
за всичко несторено и неказано.
Хартиените ни разпятия...
Дори когато краят на бягството ни
пречисти с огъня си пътеки, обрасли със суха трева
и уморени за глътка вода
разменяме остатъкът от време вяло.
Писмата, които не дочакваме
и понякога дори не знаем,
че някой е написал за нас -
търсим ги с обречено постоянство.
Хартиените ни разпятия...
Представяме си далечни думи и лица,
останали някога неразбрани;
обличаме ги в значения,
натоварваме ги с очаквания;
строим въображаеми светове и замъци;
и изтръгваме от нищото трохи щастие,
открадваме ги...
Писмата, които не изпращаме, неполучени остават.
Тъжно е -
написани с трепет, а споделили единствено самотни мигове и чаши,
докоснали мрака на една отчаяна душа,
притискат с тежки думи страниците
и мълчат.
Хартиените ни разпятия...
Накъсана на парчета истината поглежда през рамо
и свела глава тръгва нанякъде,
ненамерила сили и кураж остава назад -
да чака лудостта на по-верния залез.
____________