автор: RonnieSlowhand

Китарното соло привлече мен и Зоран от другия край на поляната. Чакай малко, този свири Джими, и при това като цар, не чуваш ли? Стига бе, Зоране, кой ще ти свири Джими на уличен фест в шибаната Германия, на брега на шибания Некар, чалдисал си се, имаш халюцинации от водката, емигрант неден сръбски, я ми подай бутилката впрочем.
Я ставай, отиваме да го видим, чувам съвсем ясно, ами че това е рифът на Castles Made of Sand, ще те убия, ако не го познаваш, тръгваме.
Абе, братко, не виждаш ли, че точно пред нас някаква лелка с боядисана коса и тримата й другари, които свирят за удоволствие през уикендите от двайсет години и още не са се научили, врещят някаква песен на БониМ през сигурно петдесет усилвателя, и цял катун пияни немци пляскат с ръчички в такт, и аз искам да съм пияна, нищичко да не чувам, къде тръгна бе, Зоране? И защо помъкна и бутилката?
А сега не чуваш ли, ето, като оставим ония мили хора зад нас, и проклетите лодки и щандове за наденици, не чуваш ли, there was this Indian boy, who before he was ten…
Боже мили, верно е Джими, доживях да го чуя на живо, в Германия, и кой ли свири? Какъв е този бе? Китарата му звучи точно както си трябва, прецизно и диво в същото време, и свободно, Господи, с тази свобода, която е равни части чиста лудост и техника, толкова съвършена, че няма нужда дори да се мисли за нея. Солото прорязва ведрото следобедно небе като лъч йонизиран газ, Зоране, кое е това извънземно?
Ето го там, смее се Зоран, твоето извънземно. Три хлапета. Барабанистът е за убиване впрочем, ама айде.
И басистът, брате, добавям аз.
Момчето с китарата е на не повече от седемнайсет, с коса на расти и лице като на надрусан ангел.
Сцената се състои от три талпи и половина и зелено платнище, усилвателите са жалка гледка, басът едва се чува, солото на малкия е събрало безпогрешно всичките десет отчаяни алкохолици на ливадата. Отрепките на всенародния празник винаги идват при Джими.
Зоран сяда най-отпред, както винаги, и най-после ми подава водката. Китарата вилнее като летящ дракон, имам чувството, че ушите ми ще прокървят, и почти не смея да се зарадвам, от страх, че ей сега ще дойде полицията. Или че ще стане вечерният час. Или че хлапето ще излигави солото и ще ме принуди да запратя бутилката с последните ни запаси по него.
Но нищо такова не се случва. Момчето завършва песента уверено като шаман. Малката публика от застаряващи рокери и бивши хипита ръкопляска плахо, за да не пречи на добрите граждани оттатък. Зоран скача на крака и изсвирва пронизително с уста, за да компенсира.
-Ние тук не свирим друго, освен Джими Хендрикс от-до – казва малкият. Говори тихо, не знам дали задните редове изобщо го чуват. Усмивката му е едновременно стеснителна и дяволита, мамка му, вече съм стара да се влюбвам в китаристи. – Така че ако не ви се слуша Джими...
-Gut so! – провиква се Зоран. Няколко гласа се присъединяват към него. Хлапетата подкарват “Wind Cries Mary“. Песента е такава, че разкрива безпощадно всички слабости на бандата: надрусаният ангел не може да пее, барабанистът седи със страдалческа физиономия и сковано пердаши някакъв съвсем произволен ритъм, басът просто не знае къде се намира и май само иска всичко да свърши по-скоро. И после идва солото, този път кратко и ритмично, стегната поредица от боксови удари право в слънчевия сплит, изкарва въздуха като стопроцентов алкохол или като истински хубаво чукане. Зоран слуша съсредоточено, това е любимият му Джими, та прощава несъвършенствата трудно.
-Как може тоя да свири като бог и да пее толкова зле – ръмжи той.
-Мисля, че още не разбира за какво става дума в текста – казвам аз.
-Може и така да е. Може и още да е девствен, на тия години.
-Престани да мърмориш или бягай оттатък да слушаш как мъчат Джо Кокър...
-Мърморя, защото малкият е гений. Иначе.
Песента свършва и за момент изглежда така, все едно няма да има повече. Другите две момчета съвсем очевидно искат да си ходят, само китаристът гледа нерешително в публиката.
И тогава най-после се разкрещяваме, ръкопляскаме, искаме още. Зоран вика „Zu-ga-be! Zu-ga-be!“ с цяло гърло едва ли не в лицето на хлапака. Останалите – малко или повече сплескани от живота хора – не смеят да врещят така и гледат Зоран като спасител.
-Още малко – казва хлапето на другарите си. Видимо не са щастливи, но се подчиняват.
“Още малкото” се превръща в разходка из Electric Ladyland. Събираме се в тесен кръг около сцената и не го пускаме да си отиде, нашето момче, толкова отдавна никой не е слушал Джими на живо. Басът и барабаните са отвяни някъде в периферията и малкият се вихри самосиндикално, пее “Hey Joe” така невинно, сякаш никога не са му изневерявали и никога не е обичал, и в същото време солото реже до кръв, до кокал, за секунда всички пропуснати шансове за живот и за отмъщение и за голяма игра изглеждат много близо, страшно близо.
И после... после другите двама по никой начин не могат да бъдат убедени да свирят и една песен повече, нощта пада, навсякъде около нас хората прибират пластмасови чаши от бира и одеала за пикник. Милите някогашни хипита, бивши рокери и прочие ирелевантни бунтари покорно се разотиват, един-двама отиват да потупат хлапето по рамото и да му дадат по някой и друг безполезен съвет.
Посъветвайте го да не става като вас, мисля си аз. Посъветвайте го да не се предава. После ми минава през ума, че след някоя и друга година малкият сигурно ще запише медиен дизайн или икономика или информатика във висшето техническо училище. Сигурно така ще свърши. Сигурно така ще свърши всичко. Доплаква ми се.
Зоран все още седи на мястото си и гледа пред себе си. Познавам това изражение: младото емигрантско куче, което ще спечели един ден, и ще покаже на всички как се прави. Винаги ме е изпълвало с донякъде нелогична нежност. И аз, и той сме около пет години по-големи от хлапето, но дявол знае дали можем да му кажем нещо смислено.
-Хей. – потупвам го по рамото. – Хайде да си вървим у дома, а?
-Бива. – той прекарва ръка през лицето си. – Само искам да спра при малкия за две минутки. И после отиваме да си допием. Най-добре у дома на терасата.
Той се запътва към сцената, където тримата разплитат кабели и прибират инструментите си.
-Ей, беше страхотно. – казва той и включва стратегически и двамата ламери в похвалата. –Защо не вземеш няколко урока по пеене и не го превърнете в професия?
Хлапето пуска разкошната си усмивка. Отблизо виждам, че носи брекети.
-Доста хора ни казват същото. Но е трудно, с нашата музика... няма пазар.
Вече е научил дежурните думички. Някога си мислех, че такива неща в Германия не се случват.
-Сигурно е трудно, но ти свириш добре, човече – не се предава Зоран. – Е, не разбираш какво пееш понякога, там ти трябва опит...
Трябва ти и друг барабанист, крещя наум. Друг басист. Други другари, такива, които са добри колкото тебе и искат и вярват, мамка му!
-Да бе да, за пеенето трябват уроци – съгласява се хлапето.
-А не, нямах предвид уроци от тоя вид. Имах предвид... – Зоран също изважда своята запазена марка усмивка, мъжкарска и присмехулна. Гледа малкия право в очите. - За какво става дума в “Хей Джо” можеш да разбереш само, ако се занимаваш повечко с... фенките си, да речем. Имах предвид момичета. Този вид опит.
Хлапето кима с блеснал поглед, май точно това не е чувало още.
-Тоя съвет ще го запомня, брато.
Двамата си подават ръка, кратко, силно ръкостискане.
-Да се пазиш – казва Зоран на сбогуване.
Поемаме обратно през ливадата. Събувам обувките си; тревата е прохладна и нежна под краката ми. Многолюдно турско семейство все още седи край малък огън в спускащия се сумрак; момичета бутат колелата си и надигат бутилки с минерална вода; последните лодки се прибират, въздухът мирише на наденички и гниещи речни водорасли. Оттатък моста тихи, хубави стари къщи. Понякога те обичам, Германийо. Понякога те обичам.
Близо до хангара за лодки боядисаната мадам и компанията хоби-музиканти самоотвержено пердашат “Proud Mary” с попресипнали гласове. Умората си казва думата.
Зоран избухва в искрен и всеопрощаващ смях.
-За някои хора работният ден още не е свършил – хили се той. – А ние си забравихме водката.