автор: gitchka_gramatikova

Минотавър спи дълбоко в мен
и приканва
всеки срещнат Тезей
да преброди очите ми,
да се вмъкне в лабиринта
на изначалната греховност,
скрита във гърдите,
и разобличи в измяна
недостроената квазиустойчивост,
в която бетонирах изгрева
(Ариадната ми е бездетна).
Оставям тънки следи
от червена прежда след себе си
и търся къде
да акостират бедрата ми,
заустени в гърлото
на онези лакоми острови без име...

Не мога да литна –
восъкът и перата са свършили,
а Икар, горкият, се рее
под щедрия прожектор
на палача си, изпял му песен
в награда – за усилията му...
И моите усилия свършват там,
където
тъмнината се рони тихо
в забвение,
изгнаничеството протича сладко,
макар и "трудоемко",
а смъртта те спохожда
като немарлива проститутка,
която винаги се връща
да те "довърши" - но по-хард.

Парите са малко –
лодкарят подкарва по Стикс,
под чиито набъбнали води
се крие
призракът на гневната ми същност...
Не ти казах навреме,
че леността ми да обричам
на безделно обичане,
води до нови, по-тъмни затвори,
пред които Дантевият Ад
е наистина божествен и красив.

Ще се изгубя някъде из кръговете му,
ще пропадам в ями
и ще ходя по нажежен пясък,
ще възкръсвам като "Феникс"
и пак ще умирам,
ако ти не ме последваш.
Защото нишката на преждата ми
е прозрачна и ще се скъса –
ако в суматохата
някой дявол ме дръпне...
за опашката.

07.06.2009