автор: annabell

... в търсене на вярата...
Галадън често минаваше по тези места, но за първи път забелязваше пътечката. Тя се изкачваше по билото на планината, виеше се между туфите бял равнец и див пелин и свършваше до порутена къщичка. Денят отдавна преваляше и Галадън реши, че колибата предлага подслон, нещо, на което отдавна не се бе радвал.
В дясно от къщата, насред буренака, имаше три купчини пръст. Над всяка бе забит кръст от съчки.

- Има ли някой? - извика той и почука. Вратата се отвори със скърцане.

Стаята бе малка, мебелите – груби. Около масата имаше една скована набързо пейка от нерендосани дъски и два-три пъна.Огнището бе студено, пръстеният под – изметен и чист.
На одър в дъното на стаята лежеше момиченце. Галадън я взе за умряла, но щом се приближи чу повърхностното й дишане. Изглежда беше в безсъзнание – косата й бе мокра и разбъркана.
Докосна челото й и се дръпна – имаше висока температура.
Галадън се спря за момент. Не обичаше да се занимава с другите – за него всеки си имаше предначертан път и да се месиш в него бе грешка.
В този момент момиченцето се размърда и започна да говори. Галадън се заслуша и в обърканите й думи различи молитва.
Момиченцето дойде на себе си на другата сутрин. Галадън бе задрямал на постелята, която си бе стъкмил от клони и наметалото си. Стресна се и видя, че малката е седнала в леглото.

- Моля те – промълви тя. – Дай ми малко вода!

Галадън й подаде някаква дървена паница с вода и разръчка позагасналите въглени в огнището.

- Болна съм. – след малко каза момичето.
- Виждам. Защо си сама?
- Мама умря преди… преди известно време.
- Видях. Кой ти помогна да я погребеш?
- Никой – спокойно отвърна тя. Помълча малко и добави – И аз ще умра скоро.
Галадън замръзна, клекнал до огнището.
- Само че мен няма кой да ме погребе. – гласчето й затрепера. – И няма да ида на небето.

Той се обърна и я погледна – не плачеше. Хапеше устни, но очите й бяха сухи.

- Ще има кой да те погребе – каза след кратко колебание. – Ще остана.
- Не бързаш ли? – попита момиченцето, а в погледа й проблясна надежда.
- Не. Ще остана.
- Благодаря. Казвам се Ниса.
- Галадън.

Момиченцето събра сили да стане и му показа потока на стотина метра от къщата, от където взимаше вода. Привечер обаче, когато слънцето започна да залязва, момиченцето си легна. Галадън видя колко е пребледняла и попита:
- Добре ли си?
- Студено ми е. – тя се сви под парцаливите черги. – Моля те, говори ми.
Галадън я зави с наметалото си и седна до нея:
- За какво искаш да ти говоря? Не знам приказки.
- Нищо. Разкажи ми за себе си.

Той се замисли. Изтълкувала грешно мълчанието му, Ниса бързо каза:

- Или недей. Както искаш. Но няма да те издам.
- Не би могла. Няма да живееш толкова… - усетил какво всъщност казва, Галадън млъкна, после заекна – Из-извинявай.
- Няма нищо – тихичко промълви момичето. – Знам, че ще умра скоро.
- Не те ли е страх?
- Не. Ще бъда отново с мама и Анджи.
- Коя е Анджи?
- Сестричката ми. Тя е… беше на пет годинки. – гласът й ставаше все по-тих и думите не й се разбираха.
- Не говори. Пази си силите. – Галадън я зави по-добре. - Знаеш ли, и аз имах сестра. Убиха я, когато беше на седемнадесет.

Момиченцето протегна ръка и докосна неговата. Галадън продължи да й говори, докато тя се унесе в повърхностен, неспокоен сън.
Докато слушаше накъсаното й дишане, Галадън реши да потърси храна. Разрови долапи и дори откри зимника – дупка в земята, с размери метър на метър – но единствената му находка бяха няколко полуизгнили картофа, дребни стипчиви ябълки и брашно.
Прекара нощта в правене на капани. От време на време даваше на момиченцето вода и изтриваше лицето й с мокър парцал. Едва призори, когато тя утихна, се унесе.
Събудиха го няколко слънчеви лъча, промъкнали се през разкривените капаци на прозореца. Излезе да заложи капаните, а когато се върна Ниса седеше на леглото.

- Как си?
- Искам да изляза – отвърна детето. – Само че май нямам сили.
Галадън я вдигна и я изнесе на слънце до големия дъб. Беше лека като перце – имаше чувството, че ако стегне прегръдката си, ще я счупи.
Нямаше никакъв цвят – ако не бяха трескавите й очи, спокойно можеше да я вземе за призрак.
- Заложих няколко примки - каза той и седна до нея. – Довечера ще хапнеш нещо хубаво. Надявам се.
Момиченцето не отговори – взираше се в трите гроба.
- Какво ще правиш после? След като… след като си тръгнеш?
- Ще продължа по пътя си. Отивах към Алдор.
- Там ли живееш?
- Не – Галадън измъкна ножа си и задялка разсеяно някаква пръчка. – Нямам дом. Скитник съм.
- Мама казваше, че скитниците са лоши. – Ниса го погледна спокойно. – Ти обаче не си лош човек.
- Лош човек съм. – отвърна Галадън. – Но на теб няма да навредя.
- С какво се занимаваш?
- Някога в един друг живот бях дърводелец – вторачи се в ръцете си, сякаш ги виждаше за първи път. – После… една вечер се напих, спречках се с един мъж и… убих го. От тогава скитам.
Ниса обърна към него пълните си със светлина очи:
- Това не значи, че си лош.
- Твоят бог отрича убийството, нали?
- Бог е и твой. И той прощава. Въпросът е ти сам да си простиш, Галадън. Това е, което не ти дава покой, нали?
- Не мога да си простя. Той имаше три деца. Две момчета и момиче, които сега са без баща.
- Животът е такъв – отвърна момичето, а в гласът й нямаше и капка съчувствие. – Най-важното е да го приемаме, ако не можем да го променим. Галадън погледна гробовете.
- Тежко ли ти беше?
- Не. Знаех, че скоро ще съм при тях.
Мъжът се изправи рязко.
- Аз… ще отида да видя дали се е хванало нещо.
Едва, когато се отдалечи достатъчно, изруга.
В примките се бе хванал само един заек и Галадън се забави, докато го одере, но когато свърши вече се бе овладял.
Ниса го чакаше под дървото – беше пребледняла.
- Добре ли си?
- М-малко ми е студено – избъбри момичето. Трепереше цялата.
Галадън захвърли заека на масата, грабна наметалото си и излезе пак. Уви момиченцето и го внесе в колибата.
На следващия ден Ниса нямаше сили дори да седне в леглото. Хапна съвсем малко, а след пладне прошепна толкова тихо, че Галадън едва я чу:
- Май е време да почваш да копаеш.
Той се задави. Погали я по горящото чело и глухо каза:
- Има време. – седна до нея и сложи главата й на краката си. – Още си тук. И не мисля да те пусна. Не и днес.
Момиченцето се усмихна и се унесе. Щом започна да бълнува, Галадън я остави и излезе. Небето се бе покрило с тежки облаци. Не можеше просто да седи и да чака. Сграбчи напосоки една цепеница и седна до огнището.
Ниса изобщо не дойде в съзнание през следващите два дни. Галадън вече беше решил, че всичко е свършило, но рано сутринта на третия ден момиченцето простена:
- Вода… - беше много отслабнала, но с ясен поглед. Отпи малко и се отпусна обратно на леглото.
Галадън седна до нея:
- Как си, Ниса?
- Видях мама. Скоро ще бъда при тях.
- Това е за теб – той й показа кръста, който бе направил, с резбовани клонки зеленика по него.
- Ти си добър човек, Галадън! – прошепна момиченцето.
Ниса издъхна същата нощ, тихо в съня си.
Небето бе скрито от тъмни облаци, когато Галадън положи последния камък. Поседя малко, сложи най-отгоре на купчината кръста и се прокашля.

Заваля – големи едри капки. Когато се обърна и си тръгна, лицето му беше мокро. И това не беше само дъжд.